… кармата на човека от момента на слизането на отделното човешко душевно себе в плът започва да се различава от кармата, която човекът претърпява от праначалото на Сатурн до старото Лунно битие, та даже и до средата на лемурийските времена на Земята, когато все още е бил (само) "общо" човешко същество. Същество, което поради естественото си притъпено съзнание все още се е чувствало толкова естествено и неразривно свързано в своето душевно себе с всички останали човешки души, че може да се говори за един вид усещане на групова душа, съществуваща в духовния свят, за общочовешка групова душа. Човешката душа се е чувствала и е била носена от духовните елементарни сили в свръхсетивните сфери. Тази карма става различна, когато човешката душа започва да се отделя чрез инкарнация.
Въпреки това частта от кармата в историята на човечеството, започнала с т. нар. изгонване от рая, която може да се нарече карма на отделния човек, и която е била добавена към кармата на общото човешко същество, не е феномен, който е останал непроменен оттогава. Самата тя също се разделя на поне два ясно различаващи се дяла.
Този факт е разпознаваем не само за напредналия християнско-розенкройцерски ученик. Той е лесно разбираем за всеки, който е запознат с основните прозрения на духовната наука, всъщност за всеки, който се е запознал с най-съдбоносното събитие в историята на човечеството. Не е трудно да се осъзнае, че тази "лична" карма, започнала със слизането на материалната земя на "общото" човешко същество, което преди това е живяло само в духовното пространство, по необходимост се превръща отново в нещо съвсем различно, щом съответната личност успее да осъзнае своето безсмъртно висше същество, своята азовост и оттам и своята надхвърляща времето и света отговорност за делата си, която засяга и всички останали същества.
Вече не "боговете", не "човечеството", не "народът", не "групата", не "кръвното родство" носят отговорност за неговите мисли, чувства и волеви импулси, а от един много конкретен момент нататък индивидуалният Аз, който е пробуден за по-висш морал в своето душевно себе и който може да поеме пълна отговорност за него. Точно това обстоятелство освобождава Аза в рамките на неговото душевно себе и му открива възможността да се развие до бог.
Този преломен момент в значението на човешката карма е предизвикан от жертвата на "Словото" на Голгота. Възкресението, което Логосът, станал в качеството си на Христос представител на човечеството, е превърнал в реалност за всеки отделен човек, се състои не на последно място в това, че индивидуалният Аз след земната смърт може да достигне до съзнателна и вярна преценка на своя предишен земен живот в яркия блясък на единствената "светлина", която е едновременно "истината" и "животът", а по този начин може съзнателно да работи върху предпоставките за своя следващ земен живот в по-нататъшния ход на следсмъртното си битие.
От този момент нататък в отвъдното индивидуалният човешки Аз е в състояние да участва все по-активно и съзнателно в нещо, което преди събитието на Христос е било грижа единствено на определени йерархични духове: Той може да съдейства за подготовката на всички предпоставки, които в следващия живот на Земята ще направят възможен неговия душевно-духовен план за живота, замислен от него в хармония с отеческо-божествения миров дух. Подготовката на тези предпоставки включва и план за физическите условия, чрез които може да се постигнат както кармично уравновесяване, така и възможности за придобиване на нов опит, а вътрешните постижения от предишните животи могат да бъдат проявени и приложени в полза на другите хора и развитието на човечеството като цяло.
От появата на човека на сетивната земя до събитието на Христос йерархичните духове са поемали оформянето на физическото му тяло без ни най-малко негово участие. Човекът е обличал физическото си земно тяло с естественото, атавистично знание за този факт и затова е почитал тези божества със съответната преданост. Днес по принцип той напълно е изгубил това естествено основно чувство за работата на боговете върху неговото тяло, поради което му липсва и всякакво благоговение и благодарност за това, че тялото му е дарено от по-висши сили. И не му идва наум, за което всъщност би бил способен, че това тяло му е дарено от висши сили; че благодарение на тяхната работа той има един гениален организъм, в който като земен човек да реализира личните си намерения, защото тялото му е адекватното средство за това. Напротив. В последно време човекът все повече се заплита в илюзията, че това тяло е случаен продукт на материалния свят и следователно може не само да бъде манипулирано с материални техники, но и че е позволено да бъде манипулирано. Това обаче все повече се сблъсква с реалността, в която той де факто живее, т.е. с факта, че днешният човек преживява себе си след смъртта или преди раждането, а също и по време на сън като духовна същност, която живее в реалното присъствие на онези духове, на които в действителност се пада заслугата за изграждането на неговото тяло, и още повече, че от Поврата на времената неговият действителен Аз се събужда след момента на смъртта в духовната реалност и дори работи заедно с йерархиите върху изграждането на следващото му земно тяло.
Защото от Голгота насам има следното нововъведение: човешкият Аз подготвя следващото си земно тяло заедно с йерархичните духове в етапа преди раждането. Като мъдър план, който е изцяло замислен в духа, този план след това се отпечатва във физическата материя в момента на зачеването от избраните родители под формата на уникалната генетична последователност (секвенция) на новопоявилия се физически живот, в който се въплъщава въпросният Аз. След събитието на Голгота за човешкия Аз, живеещ в предродилното състояние, е възможно дори да търси бъдещите си родители в съюз с висшите духове. Когато съзрее духовно в земния живот, той може да навлезе в състояние на съзнание, в което да види целия жив ред на мирозданието, който прилича на постоянно променящ се и непрекъснато изтъкаван килим, който той може, така да се каже, да види през очите на боговете. От този преглед на висшите светове преди раждането той може да разпознае душевно-духовното и физическо устройство на хората, живеещи на Земята в тяло и да разбере кои наследствени характеристики и качества на двама души могат да се обединят по такъв начин, че от тях да се създаде възможно най-добрата и уникална генетична композиция, от която въпросният Аз се нуждае за изпълнението на своя жизнен план.
Благодарение на факта, че се пробужда в духовния свят в резултат на жертвеното дело на Христос, в предродилното състояние човешкият Аз може да си сътрудничи с онези духове, които са работили върху физическото му тяло от времето на Стария Сатурн и са го превърнали в това, което то може да стане за земния човек днес. Ако Азът - от събитието на Голгота насам - сега започне да прави правдива преценка на своя завършен преден живот, след като се пробуди в духовната реалност след смъртта, той ще бъде вдъхновен от желанието да даде на следващото си земно тяло онези условия, от които то се нуждае за компенсация на делата, които в предишния му живот не са били в духа на моралните принципи на мировата реалност, в която той сега - в предродилния период - съзнателно живее.
Така това, което естествената наука се опитва да опише като индивидуална генетична секвенция, придобива ново значение, откакто Азът на отделния човек може да се събуди в духовния свят след смъртта. "Свещената книга" не е продукт на случайността, а такава, която самият Аз е помогнал да се напише в хармония с могъщите духове. Тази "свещена книга" обаче ще изглежда като плод на случайността за човека, който днес е изгубил атавистичното си интуитивно познание за действителния произход на тялото си, дотогава, докато той не запълни празнината, възникнала у него заради това изгубено атавистично интуитивно познание за реалността, с ясното мисловно осъзнаване на реалността, на което със сигурност би бил способен днес.
Ако след смъртта си човекът постави с известна способност за отговорност - въз основа на придобитото с помощта на Христос основно съзнание на душата си в отвъдното - заедно с йерархиите наченките на новото си земно тяло, което ще стане носител на кармата му, но след това вече не помни собственото си участие в създаването на това тяло, носещо кармата в земния живот, защото е останал помрачен, вместо да пожелае се пробуди за по-висше съзнание, той би останал в капана на един безкраен кръговрат. Той непрекъснато би тъпкал на място. Защото ако по време на земния си живот не осъзнае, че преди да се роди е бил съзнателно духовно същество и има най-голям интерес да оформи сегашното си тяло по такъв начин, че да може да премахне колкото се може повече карма от предишните земни животи, която е бил в състояние да оцени като съзнателно духовно същество преди раждането си, той отново и отново ще натрупва на Земята толкова нова карма, колкото и в предишните си животи. След това - вече като съзнателно духовно същество - в послесмъртния живот той отново ще бъде зает с преглед на новосъздадените отломки и съставяне на (все по-сложен) план за поправяне на щетите - с перспективата, че в следващия послесмъртен живот ще трябва да започне всичко отначало, защото в следващия земен живот отново ще действа така, сякаш няма духовно-съзнателно съществуване в отвъдното. По този начин не може да настъпи истинско, конструктивно развитие.
И така в крайна сметка той би бил лишен от най-същественото от всичко, което е станало потенциално възможно заради делото на Христос: напълно новият начин на създаване на физическото тяло, което съответства на неговата безсмъртна същност, на неговия Аз и по този начин му открива не друго, а бъдеще като свободна, духовно осъзната, божествена същност.
Това признава и се стреми да осъществи християнско-розенкройцерският ученик: създаването на телесност, с която неговото душевно същество, което се развива все по-нагоре, да може да влезе в бъдещето; телесност, която е в състояние да предложи на това по-висше душевно развитие подходящите условия и среда.
Защото дори ако участието му в работата върху следващото му земно тяло, която се осъществява в предродовия етап, да представлява значително нововъведение, станало възможно заради Христовото събитие, дори ако предлага възможност за изграждане на физическо земно тяло чрез това участие на Аза му, което създава основа за осъществяване на неговия кармичен жизнен план, замислен в периода преди раждането, чрез специфичния начин, по който физическите вещества, съхранявани в новото тяло, се сглобяват под формата на индивидуална генетична секвенция - това ново физическо тяло е и остава продукт на миналото. То не само се изгражда от вещества, които произхождат от вече наличните на земята материални субстанции, а именно клетъчните вещества на родителите, но се създава и тяло, което, макар и свободно съставено, все пак е обвързано със силите на наследствеността и по този начин обвързва и самата душа с тях, защото тялото черпи от наследствените компоненти на телата на вече въплътени хора за надаряването си с определени характеристики, служещи на кармата. Така новото тяло, което облича Азът, в крайна сметка все още е тяло на “кръвното родство”.
Освен това новото тяло, което облича Азът, когато определи последователността на гените в съответствие с кармичния си план, е тяло от миналото, защото служи само на този кармичен план, който възниква като следствие от предишни животи. Това, в което се превръща днес човекът във физическото си тяло, е последица от неговото душевно-духовно и физическо минало, дори и да може да вплете в него новото, което е научил като нови способности. То е последица от предишни животи, които той създава само в светлината на своето посмъртно осъзнаване на този завършен живот.
И така, всяко ново земно тяло, в което той се спуска, се основава на онази духовна телесност, която е изградена за него от йерархиите като “обща човешка същност" през цялото минало на света от Стария Сатурн до наши дни, но която накрая се е натоварила с материални субстанции поради духовното си смесване с духовете на Луцифер и Ариман и така е станала смъртна. Всяко ново земно тяло, създадено по този начин, без да се случат съвсем конкретни по-нататъшни събития по време на земния живот, а именно по-висши процеси на осъзнаване, които самият човек търси и иска, си остава смъртно тяло. Защото неговото по-високо качество, което е продукт на жертвената работа на йерархиите още от старото сатурново време, въпреки това в крайна сметка отново и отново се понижава чрез отлагане на преходните вещества на земната материя; защото в земния живот човекът остава несъзнателен за това, че продължава да трупа карма; защото не разпознава духовната си обвързаност с падналите духове и поради това не е в състояние да я прекрати. Така той отново и отново облича тяло, в което се съхраняват веществените последици от духовното му обвързване с падналите духове, а именно материалните субстанции, и в което добрите божествени йерархии отразяват само своите космически сили, изпълнени с мъдрост, така че тези субстанции да получат смислен ред. Следователно тази тленност, изпълването на първоначалната чисто духовна телесна форма, дело на йерархиите още от Стария Сатурн, с материални субстанции, което заедно прави сегашното сетивно тяло живо, но тленно, се случва по една-единствена причина: то се случва, защото човекът остава несъзнателен за душевното си обвързване с падналите духове и ще се случва, докато той остава несъзнателен.
Колкото и често да се събужда в духовния свят след смъртта и да си създава ново земно тяло, в което да изпълни кармата си от предишните животи, това следващо тяло пак ще бъде смъртно. Така че, както казахме, той би заседнал в своето развитие, би застинал на място, ако не направи решителната крачка в настоящата културна епоха: да приеме най-големия дар на Христос за него. Дар, който може да му донесе полза само ако го приеме съзнателно: възможността да създаде безсмъртно физическо тяло.
Само като гледа към Христос в настоящия момент от своето развитие, като се ориентира по живота и делото на Христос, човек може да се събуди по време на земния си живот и да разбере, че след смъртта ще преживее себе си като духовно и отговорно същество. Само по този начин той може - поне в началото или от време на време - да стигне до подобно пробуждане на съзнанието в земния живот, каквото постига след смъртта. И това е от решаващо значение. Защото едва когато по време на земния си живот човекът разбере, че след смъртта претърпява възкресение на истинското си същество, т.е. че не губи съзнанието си с физическата смърт, а постига един по-различен, по-висш вид съзнание, с което е възможно да изработи кармичния план за следващия си живот; едва тогава, когато това му хрумне по време на земния живот, той ще разбере смисъла и задачата на физическото си тяло:
Той ще осъзнае, че първоначалната форма на това тяло по същество му е била дарена от архаите, но то се е изродило и е станало смъртно и ще става смъртно отново и отново поради връзката му с падналите духове и че сега това дегенерирало тяло в крайна сметка може да бъде място за пребиваване на душата му за известно време само защото архаите, както и други йерархични сили вливат своята мъдрост в това тяло. Но целият смисъл на жертвеното дело на висшите духове върху неговата дегенерирала телесност всъщност се състои в това, че в нея той може да извоюва прозрението, че е предназначен за нещо още по-висше!
… това настоящо тяло, организирано според мъдростта на божествено-духовния свят, но изпълнено с материални субстанции, е подготвено за човека, за да може той да осъзнае безсмъртието на своята истинска същност в това смъртно тяло. И че в момента, в който това се случи, смъртното тяло вече няма да отговаря на действителното му същество. В момента, в който човек осъзнае, че действителното му същество, най-съкровената му истинска индивидуална човешка същност е безсмъртна, сградата, в която живее в момента - въпреки цялата мъдрост и организация на веществените процеси в нея - вече не подхожда на своя обитател. Защото обитателят знае, че винаги е жив, но домът му не може да го придружи, той ще се разпадне.
Това е моментът, в който в човека се пробужда съзнателната душа! И когато този момент настъпи, е важно човек да започне да изгражда вътрешна връзка с това, което действително се е случило на Голгота в Поврата на времената. След това е важно той да се стреми - не на конвенционално религиозно ниво, а с истинска воля за разбиране - да открие действителния смисъл на Божието въплъщение, смърт и Възкресение. Защото това ще му даде възможност лесно да си отговори на въпроса (дори и да не е никак лесно да последва отговора с действие) какво може да направи, за да не се разпада отново и отново домът на тялото му, за да не остава той единствено тъмница на кармичните му нужди.
Когато човек гледа към Христос с пробудено съзнание, той научава как да поддържа безсмъртно тяло. Целият живот на Христос на Земята и особено делото Му на Голгота говорят на човека следното:
Ако умреш в безкористност в сегашното си физическо тяло, в старото тяло, подготвено от архаите и доведено до дегенерация от падналите духове, един ден ще възкръснеш в ново, безсмъртно тяло.
Това осъзнаване, това съзнателно влизане във връзка с делото на Христос, е морално събитие! Защото когато човек избере Христос за представител на собственото си същество, той осъзнава, че може да постигне още нещо, че е призван да постигне нещо още по-висше от пробуждането на своето азово съзнание. Той може да използва това азово съзнание целенасочено! Гледайки Христос, той може да осъзнае, че трябва да се превърне в безкористно същество, за да може наистина да използва своето азово съзнание за благото на мировата цялост.
Гледайки Христос Исус, той разбира какво присъства у него и в какво може да се превърне самият той. Защото това, което е, Христос Исус не е бил (по-скоро Христос Исус е бил това, в което той, настоящият човек, може да се превърне в бъдеще.) Той осъзнава по дълбок начин какво се крие в простите думи на грегорианския химн: “Sine serpentis vulnere, de nostro venit sanguine... In carne nobis similis, peccato sed dissimilis ...". ("Без да е бил наранен от змията, Той е [все пак] от нашата кръв ... Подобен на нас по плът, но несходен по вина...") - Но въпреки че Христос Исус не е бил това, което е днес човекът, той вече може да се идентифицира с Него, защото този Христос Исус е преминал точно през това, през което човекът трябва да премине днес, защото е това, което е днес. Христос Исус - неговият модел за подражание в бъдеще - е преминал през умиране в дегенериралото тяло от архаите, претърпял е смъртта, сякаш е бил такъв, какъвто е сегашният човек. Защото Христос Исус е преживял умирането, смъртта, защото е поел бремето, което човекът си е поставил чрез оплитането на душата си с Луцифер и Ариман и под което е щял да бъде обречен да рухне и никога повече да не възкръсне. Христос Исус е поел в Своето чисто същество всички последствия, които човекът си е подготвил чрез обвързването си с падналите духове. Той - като първият Аз, Азът на всички азове - е поел върху Себе Си и самоотвержено е понесъл до кръстната смърт вината от себелюбието, личния интерес, егоизма на човешката душа. Той не е претърпял смърт заради Себе Си, а за да помогне на човешката душа, изпаднала във вината на егоизма, да възкръсне в алтриузъм. Гледайки към делата на Христос, човек осъзнава, че може да направи Аза си носител на безкористност, тоест господар на своето себе! Той трябва да разтрогне злощастния си съюз с Луцифер и Ариман и едва тогава ще има бъдеще.
Приемайки Христос за свой модел на подражание и започвайки да следва Неговия път, той съзнателно и целенасочено се опитва да разтрогне завета с Луцифер и Ариман. Той насища своя Аз, своя най-висш член, със съвест и по този начин го поставя като господар, като учител по безкористност, на своята покварена, егоистична душа.
Когато направи това, когато го осъзнае и започне да се стреми към него, човекът ще проумее, че може да постигне нещо повече от това да бъде същество, пробудено за азовото съзнание в едно смъртно тяло. Той ще открие, че чрез връзката си с Христовото същество и Неговите дела може да насити това азово съзнание с морални импулси, които са в състояние да пречистят душевното му себе и че снабден с този инструмент, той може да пречисти и другите членове на своето същество от последиците от влиянието на падналите духове.
Човекът ще разбере, че за него започва нова работа, която може да се нарече духовен път на обучение и че тя е насочена към цел, която той иска да постигне - да стане същество, каквото никога не е бил преди. А именно - да стане същество, което един ден ще притежава същата чистота, каквато е имало, когато е било формирано в праначалото на Стария Сатурн от безкористните мисли на йерархичните духове, но което същевременно притежава яркостта на съзнанието на самите висши духове, като чрез тази яркост на съзнанието самостоятелно довежда физическото си тяло до онова ниво на чистота, на което някога в далечното минало то е било заложено като идея на висшите духове. Той осъзнава, че неговият най-висш член, Азът, може да стане едно цяло с телесния израз, който съответства на тази сила на неговия Аз, когато достигне най-висшата си сила чрез безкористност и съвест. В даден момент той може да успее да облече тяло, което да прилича на неговия безсмъртен и морален Аз. По този начин ... може да погледне на своето тяло, или по-точно на различните си тела, които носи със себе си през епохите и може да носи в бъдеще! Той може да се обърне назад и да погледне с възхищение и благодарност към това, което Божеството е създало за него като действителна (а именно недокосната, духовна) форма на физическото му тяло - от началото на Стария Сатурн до слизането му на физическата сетивна земя. Той се обръща към миналото си с благодарност и се възхищава на това, което някога е било чисто. И осъзнава, че този съвършен физически дом е бил “повреден" от съюза на душата му с Луцифер и Ариман. Поглеждайки назад, той разпознава откъде идва. - Но след това се обръща напред. И фактът, че изобщо може да се обърне напред, се дължи единствено на това, че се обръща към мистерията на Христос с разбиране. Тогава той не само вижда откъде е дошъл, но вижда и накъде отива! - Той има цел! - Само като познае Христовия подвиг, човекът изобщо ще има цел. Едва когато разбере защо събитието на Голгота се е случило за него, той изведнъж ще получи нещо повече от знанието за своя произход. Той ще получи знание за своето предназначение. - И движейки се към тази цел в стремежа да изпълни предназначението си, тялото на Възкръсналия ще изникне пред вътрешния му поглед като праобраз на физическото тяло, което самият той ще носи като свое бъдещо тяло, тялото, с което ще може да влезе в бъдещето си и да изпълни предназначението си.
По този начин човекът поглежда към своето тяло от архаите, което е било създадено за него от Стария Сатурн и в което той може да изживее своята карма. И когато погледне това тяло, той ще познае: Точно това тяло е позволило на моя Аз да се пробуди за моята цел, за моето бъдещо битие. Пробуждането на моя Аз за моето предназначение е било целта, която йерархиите са имали предвид, когато са изграждали сегашното ми тяло. Тази цел е постигната сега, когато съзнателната ми душа е стигнала до тази будна мисъл за моето предназначение. Ето защо това тяло е изпълнило собственото си предназначение. В този си вид обаче то не е способно на нищо друго, защото не е било създадено за нищо отвъд това.
Това означава, че ако искам да постигна целта си, предназначението си, ми е необходимо физическо тяло, различно от сегашното - тяло, което да е в съответствие с целта или с моята собствена душевно-духовна промяна по пътя към тази цел, точно както старото тяло също е било в съответствие с това, което е било неговата цел. Точно както това старо тяло, дори в дегенериралата си форма, е съответствало на това, което е живеело в него. В своята смъртност то е съответствало на състоянието на душата ми в нейното свързване с Луцифер и Ариман. Сега, когато моят Аз е осъзнал това свързване и практикува откъсване на душата ми него, това тяло вече не съответства напълно на състоянието на душата ми.
И наистина, чрез първоначалното разтрогване на съюза, който човешката душа е сключила с Луцифер и Ариман, чрез факта, че човекът намира сили последователно да практикува своите душевно-духовни упражнения, възпитанието на своя Аз в безкористност всеки ден наново, започва да се установява онова, което се е проявило в съвършенство в Представителя на човешкото същество Христос като съвършен праобраз в първата Великденска неделя. Така тялото му ще започне да отхвърля земните субстанции, които са навлезли в него чрез съюза на душата му с Луцифер и Ариман и са довели до неговата дегенерация!
По-напредналият ученик познава, че не дегенериралото тяло от архаите отделя материалните вещества, а че духовният ученик формира ново тяло в рамките на материалния живот на старото си тяло, дегенериралото тяло от архаите, което изобщо не поема тези вещества. Така че той не "поправя" старото си тяло, а формира ново тяло по модела или праобраза на Възкръсналия; тяло, което не само притежава чистотата на първоначалното и вече дегенерирало тяло, но чрез активното и съзнателно пречистване на душата от преплитането с падналите сили е способно да носи в себе си съвестния, безкористен, проникнат от любов и мъдро мислещ, разпознаващ Аз, ясното духовно съзнание. - Затова за външния свят само ще изглежда като че ли старото тяло вече не поема земни субстанции, например под формата на материални хранителни продукти. Всъщност именно новото тяло, което не ги поема, израства невидимо за сетивните очи насред старото тяло.
И то ще може да носи донякъде старото тяло, без да се налага например старото тяло да поема материална храна - поне докато Азът остава на определена степен на висшето съзнание.
Така всъщност има две тела, които човекът носи в момента или започва да носи: едното вече е достигнало най-високото ниво, което може да достигне, но се е изродило поради обвързаността на обитателя му с падналите духове. И второто, което е в самото начало на своето развитие и на свой ред приема в себе си онова, което някога е било действителното тяло от архаите, преди да се изроди: а именно всичко, което е било формирано от висшите духове като качества на едно нетленно физическо тяло по време на старите Сатурн, Слънце и Луна, дори и на Земята. И най-мощният му обитател не е душевното себе, а Азът, който съзнава своя висш произход и своето висше предназначение.
Второто тяло е бъдещото тяло. Тялото от миналото, което човекът все още развива в някакъв преходен етап, е тялото, чрез което му се напомня за миналото на неговото развитие, за неговия произход. И като си спомня в това настоящо или минало тяло от по-висока гледна точка със съзнателната си душа, духовният ученик се изживява ретроспективно само като атавистично съзнателно себе, което някога е било сякаш претопено в една цялост. В това тяло той не може да изживее пълноценно в ретроспективното проникване своето себе като съзнателна личност. Това старо тяло никога не е носило съзнателна душа, дори в онези времена, когато човешката душа още не е била сключила съюз с падналите сили! Ала новото му тяло ще бъде в състояние да го направи, тъй като ще бъде създадено по модела на тялото на Христос, който е успял да възкръсне от миналото тяло благодарение на безкористността, съвършено практикувана от един Аз. В това ново тяло човекът ще извършва безкористни дела. То вече няма да бъде тялото на неговата кармична необходимост, а ще бъде тяло, което е предназначено да позволява на осенения Аз да излива в света само дела на любов.
Въпреки това, докато миналото тяло все още се изгражда днес от висшите духове в сътрудничество с човешкия Аз, който е буден и съзнателен в периода преди раждането, т.е. в свръхсетивния свят, новото, безсмъртно тяло може да бъде подготвено и формирано само в периода след раждането, а именно по време на земния живот. Защото то може да възникне единствено, когато Азът съзнателно и по своя воля се отдели в старото си тяло от причинителите на дегенерацията на това старо тяло.
Погледът към Христос, към безкористността, която някога е била изживяна във физическото сетивно тяло, погледът към тези безкористни дела, стремежът към тях и реализирането им от собствената индивидуална същност позволяват на човека да създаде новото тяло. Тази работа е решение на Аза, което се взема в постоянната борба на съзнанието да проникне в мъглата на сетивната сфера, в която Азът е обгърнат от своето душевно себе на Земята. Борбата за достигане на такова ниво на съзнание, на което човекът вече не е обвит в мъгла, е трудното, но плодотворно действие на съзнателната душа. И така, от епохата на съзнателната душа насам е направен още един скок за човешката карма! Сега вече не става въпрос само човек да се пробуди за висшата реалност на духовния свят по време на послесмъртния или предродовия живот, за да работи върху тяло, в което може да се премахне кармата, установена след смъртта. Най-важното сега е той да се пробуди за това съзнание и в земния живот, за реалността на духовния свят, за да работи върху едно тяло, което не е носител на карма, а единствено на същност, ръководена от член, който не създава нова карма. Тяло, което е носител единствено на безкористен изпълнител на дела.
Докато човек изплаща своята карма, той ще носи и тленно тяло, подвластно на болести и смърт. Въпреки това той ще променя и това тяло, като натрупва все по-малко карма и по този начин има все по-малко карма за изплащане в това тяло. Това ще промени и самата структура на старото тяло. Защото това "дегенерирало" тяло е свещеният съсъд, в който ще се развие новото, безсмъртно тяло! Затова и старото тяло получава нова задача в момента, в който Азът се събуди в него и започне да изгражда ново тяло. Но тъй като първоначално не е било създадено за това, то трябва да бъде преустроено - също от Аза - в съответствие с по-висшето развитие на този Аз, но също и в съответствие с външните нужди, с които то все повече ще се сблъсква в бъдеще поради засилването на противоборстващите сили в онази част от човечеството, която не е готова да последва Христовия Аз.
Така че, както казахме, всъщност става дума за на две различни физически тела, в които съзнателният Аз ще участва през следващите хилядолетия. Той участва в етапа преди раждането в съзнателно сътрудничество с архаите в работата над своето старо "Сатурново тяло", което обаче модифицира и развива в тяло на преходния етап, когато стигне до висше съзнание в земния живот. Въпреки това то ще си остане и след зачеването, съотв. след земното раждане, тяло, което все още ще бъде сетивно видимо и с това и неминуемо смъртно. А в периода след раждането, т.е. по време на земния живот, Азът работи в съзнателна хармония със серафимите върху едно бъдещо безсмъртно тяло, върху своето "Вулканово тяло".
Да, това бъдещо "Вулканово тяло", което се изгражда, което е видимо само за имагинативния поглед, т.е. на етерен план, и чието изграждане започва успоредно с изграждането на смъртното "Сатурново тяло", се създава в хармония между Аза и първата йерархия. Азът проектира старото тяло, докато живее горе, във висшите сфери, заедно с архаите, а след това пренася този проект със себе си на сетивната земя. Новото тяло е проектирано от Божия Син и Азът, който стои долу на сетивната земя в своето смъртно "Сатурново тяло" и се пробужда за висше съзнание, привлича този проект, този праобраз, към себе си и по този начин се издига в него от сетивната земя, преодолявайки нейните ограничения.
Това ново тяло, което до края на настоящото, четвърто планетарно въплъщение, ще прилича на онзи праобраз на тялото на Сина Божий, който е излязъл във Великденската неделя в Поврата на времената от гроба на земята, съдържаща материални субстанции, ще бъде усъвършенствано на бъдещите Юпитер и Венера, докато се издигне от нивото на етерната субстанция през нивото на астралната субстанция до нивото на духа. Тогава физическото тяло като "Вулканово тяло" ще бъде еквивалент на Аза, който в своята безкористност е постигнал степента на съвършенството. Тогава домът ще прилича на своя обитател.
Новото физическо тяло, което се развива по модела на Възкръсналия, може да бъде създадено от Аза само заедно с най-висшата йерархия. Тя е тази, която притежава властта над свръхсетивните репродуктивни сили на Словото. До тях може да се издигне само такъв Аз, който е отделен от душата си, и от тази висота може да се намеси директно в онова, което се нарича физическото или сферата на волята, която при съвременния човек почива в организма на веществообмена и крайниците и ще остане неовладяна от човека, докато той остава несъзнателен за Аза, с който само може да слезе в тази сфера на волята по Христов, т.е. висш морален начин. Чрез свързването на човешкия Аз със сферата на серафимите, което съответства на проникването на азовото съзнание в деветия земен слой, "ядрения слой", човекът е в състояние да установи връзка между Аза на личността си (Аза на настоящата инкарнация) и своя вечен Аз, който носи в себе си есенциите на всички инкарнации. Тогава той живее в непосредственото, творящо присъствие на Духа и има достъп до силите, които могат да изградят бъдещото му тяло.
Художниците, които са изобразили стигматизирането на Франциск от Асизи от огнените стрели на серафима, са имали правилно виждане, основано на древно познание или усет. - Ето защо и скъпоценното тяло на “архаите”, праобразът на физическото тяло, който е бил недокоснат от въздействието на падналите сили и поради това невидим за сетивата, е тяло, което не е напълно идентично с тялото на Възкръсналия. Тялото на Възкръсналия наистина е тази духовна първоначална форма, но това е такава форма, която е била пренесена през земната смърт от един безкористен и в същото време самосъзнателен Аз!
Тялото на Възкръсналия носи стигмите: знаци за преобръщането на онова, което някога - под въздействието на падналите духове - е било затворено във вътрешността на едно първоначално свято “Сатурново тяло”, затворено от света, натежало и дегенерирало от материални субстанции. Духът е този, който някога е бил затворен, заключен в това тяло. Обаче когато Азът, който се освобождава от душевните си слуги на затвора, разчупи този затвор, този дух се обръща навън, отваря своята телесност към (уж) външния свят, от него струи непрестанно живот, той се излива в света. Тялото, което възкръсва благодарение на безкористността на даряващия живот дух, не затваря нито Аза, нито себе си за света, а по-скоро се отваря заедно с него.
По този начин обаче то вече не е затворено и от пространство-образуващите неща. То не е подчинено на законите на материалния свят на субстанциите. То преминава през материята (в пространството и времето).
Така от началото на епохата на съзнателната душа отново може да настъпи драстична промяна в кармичното развитие на човека. Кога и дали ще се случи тя, зависи от свободата на всеки отделен човек. Но тя е възможна и духовният свят се надява с любов на нея - в полза на човека. Сега човекът не само може да разпознае в духовно спомняне онова, от което самият той и тялото му са родени. Но той може по време на настоящия си живот на Земята чрез духовно осмисляне на делата на Христос да стигне до духовно виждане на своето бъдеще. Сега той наистина може да познава целта съзнателно и ясно, вместо да има само смътна представа за нея, защото може да мисли за нея в по-висш смисъл съзнателно. Със силите на своята съзнателна душа днес той може да придобие знание не само за праначалото, Алфата, но и за пракрая, Омегата. Със знанието за своята цел, със знанието за това, към което се стреми, “физическото тяло" един ден може да се превърне в "човек-дух".
За да успее, Азът трябва да премине през една порта. И тази порта е познаването на Христовата същност и нейното дело за човечеството. Христос, който може да бъде наречен и Слънчев дух, влезе в човешкото тяло на Исус в Поврата на времената, претърпя смърт в това човешко тяло и така проникна във вътрешността на Земята. Той пренесе Своето слънчево същество през смъртта на човешкото тяло в Земята, даде на самата нея - а по този начин и на всички земни субстанции, от които е изградено човешкото материално тяло - печата на Своето слънчево същество. С това събитие се случи нещо, чието значение е също толкова голямо, колкото и Сътворението на света в праначалото! Съзнанието на посвещавания преживява този факт отново и отново на различните етапи от своето развитие, с все нова интензивност и качество.
Събитието на Божия подвиг на Голгота полага основите на възможността за промяна на човешкото тяло отвътре. Оттогава вече не е необходимо висшите духове сами или с участието на съответния човешки Аз да влияят "отвън" върху физическата телесност на човека за вечни времена. Човешкият Аз вече не трябва да преживява тази работа върху телесния си дом, без сам да присъства в него, а именно докато живее в състоянието преди раждането. И със сигурност вече не бива да се налага работата да се извършва от други духовни същества, докато собствената му същност макар да присъства в телесния си дом, няма представа за работата върху него.
Благодарение на силите, дадени му от Божия Син, човекът вече може да работи върху храма на тялото, който съответства на новото му, по-висше развитие на съзнанието, “отвътре", от своя земен телесен дом. Той може да го направи от онова място, а именно физическата сетивна земя, където единствено Азът му може истински да победи себе си: своето висше съзнание, като по своя воля проникне през мъглата на егоизма, затъмняваща познанието.
При тези условия човекът ще успее да превърне стария си телесен дом в място, което е подходяща среда за изграждането на безсмъртното тяло. А че това изобщо може да се случи, се дължи на факта, че земята, атомът, човешката клетка, целият микрокосмос на Земята, изпаднала в материалност, носят печата на Слънчевия дух още от събитието на Голгота. Всяка материална субстанция на Земята е получила слънчевото семе чрез жертвата на Христос и оттогава го носи в себе си. От това семе Азът може да започне своята работа по одухотворяването на своето тяло и на Земята по време на земния живот, по време на живота, който човекът води на тази сетивна земя.
