Из предговора към първото издание на “Евритмията като видима реч. Курс по звукова евритмия” (СС 279) от Мари Щайнер:

През 1912 г. [Рудолф Щайнер] даде деветчасово обучение на едно седемнадесетгодишно момиче, което след смъртта на баща си беше принудено да помага в грижите за по-малките си братя и сестри. То копнееше да се посвети на изкуство на движението, което да не е водено от материалистическите импулси на времето. Този житейски факт беше импулсът за дара, от който се разви евритмията. Бях поканена да участвам в тези уроци; те съдържаха първите елементи на звукопроизводството и няколко упражнения, които по същество са включени в педагогическата част на евритмичното обучение: основите на стоенето, стъпването и ходенето, някои специални пози и положения, много упражнения с пръчка и спазване на такт и ритъм. 

Върху тези основи няколко млади жени, които станаха ученички на първата евритмистка, развиха педагогическия аспект на евритмията; след това преминаха към звуковата интерпретация на стихотворения. Това беше първата фаза на евритмичното обучение. Понякога, когато му се показваше нещо, Рудолф Щайнер отправяше напътствия и корекции и отговаряше на въпроси. Втората фаза на развитие на евритмията започна, когато младото изкуство се утвърди в Дорнах, в Гьотеанума. Първата група млади учителки поиска и получи допълнителен курс, който се фокусира предимно върху структурирането на думите, връзките между думите, оформянето на речта, строежа на строфите, създаването на нови групи и т.н. По-късно те пренесоха тези знания на нови места, но войната скоро прекрати дейността им.

За да се спаси това младо изкуство и да се избавят практикуващите го от наложеното им бездействие, стана необходимо аз да се заема с нея. Тази задача дойде при мен по съдбовен начин, с естествена лекота, защото за евритмията беше необходим нов вид рецитация, за която трябваше да намеря пътища и да я развия. Аз осъзнавах дълбокото значение на евритмията като оживяващ извор за всички изкуства и бях натъжена от факта, че ентусиазмът на младите жени щеше да бъде задушен през военните години. Нямаше по-добро лекарство за извращенията на съвременния вкус от това ново изкуство, което водеше обратно към прадревните сили, към творящите мирови сили. То представляваше огромна благодат за човечеството. И така аз прекарвах едната половина от годината, работейки в Германия с група млади жени, а другата половина в Гьотеанума в Дорнах, винаги подкрепяна и насърчавана от Рудолф Щайнер, към когото можехме да се обръщаме с всички наши въпроси. Това, което получихме от него с течение на времето като указания, сега е събрано и записано в книга от Анемари Дубах-Донат, една от най-изявените и опитни наши евритмистки, втората в поредицата млади жени, посветили се на изучаването на евритмията…

Евритмията беше една от най-скъпите духовни рожби на Рудолф Щайнер. От скромното начало тя се разви органично, клонче по клонче до здрав ствол, благодарение на присъщата си жизненост и усърдието на практикуващите я. Тя облагородяваше онези, които ѝ се посвещаваха, карайки ги все повече да се отказват от личностното - в нея няма място за своеволия. Присъщият ѝ ред произтича от духовните необходимости; те бяха приемани с готовност, защото в тях човек преживяваше някаква необходимост, преживяваше Бог. Ето как евритмията успя да разпали такова въодушевление; ето как толкова много отдадени помощници безкористно се присъединяваха към нея, позволявайки на сферата ѝ на влияние да се разширява все повече. Наред с рецитацията тя се намеси оплодотворяващо и в музиката, отваряйки нови пътища и изразни възможности. Появиха се ново изкуство на осветлението, следващо евритмичните стилистични принципи, едно опростено, облагородено и свободно от произвол изкуство на облеклото, основано на цветовите настроения, цветовата евритмия. В съчетание с драмата това ни позволи да дадем израз на онова, което иначе не се поддава на смислено изразяване. Стана възможно да се изобрази влиянието на свръхсетивното и подсетивното върху земния живот. Така през годините на сцената, създадена в голямата дърводелска работилница на Гьотеанума, успяхме да изработим всички сцени от „Фауст“, в които свръхсетивното играе роля и които иначе се пропускат или осакатяват: романтичната Валпургиева нощ се издигна до неочаквано пъстър живот, както и класическата Валпургиева нощ с богатството си от призрачни събития. Елфи, ангели и небесни войнства изглеждаха прости, възвишени и убедителни в това представление. Колкото повече работехме и творяхме, толкова повече получавахме; всеки стремеж, довел до действие, пораждаше нови дарове от благосклонния дарител. Имаше толкова много възможности за работа, че наличното време не можеше да ги поеме. След няколко години неуморни репетиции и сценични изяви сред съмишленици на евритмистите най-накрая им беше дадена възможност да представят изкуството си на по-широката публика. Въздействието му беше силно: то срещаше ентусиазирано одобрение или страстно противопоставяне. Никой не оставаше безразличен. Отхвърлянето от страна на властимащите в културата заплашваше евритмията; представителите на пресата обикновено бяха натоварени със задачата да пишат срещу нея, дори и ако самите те, както често признаваха, бяха във възторг.

Представителите на сродните изкуства често бяха дълбоко развълнувани, понякога обаче и агресивно иронични. Колегите, занимаващи се с реформи, се чувстваха застрашени в своите сложни системи от някаква непозната сила със сигурност за бъдещето. Безпристрастните зрители благодаряха на Бог, че съществува такова чисто и благородно изкуство. Децата обикновено питаха дали това са ангелите, за които им бяха разказвали, а сърдечните ахкания от възторжено възхищение често красноречиво свидетелстваха за техните впечатления. Това изкуство действаше като светлина и пламък в блатото на нашата съвременна цивилизация, докато някои тъмни нощни птици съскаха и грачеха - онези, които копнееха да избягат от бездните на нашата култура, въздъхваха с облекчение, сякаш пречистени в парна баня. Духът си пробиваше път в една художествена форма, действайки пречистващо и ободряващо ...

Това, което някога е било предлагано на човечеството в древните мистерии като храна по пътя му към разгръщане на личността, сега се предлага отново, във време, когато то рискува да загуби своята личност, точно в този момент, когато човешкото е заплашено да потъне в подчовешкото, ако не схване своята същност. Тук само интелектът няма да е достатъчен; разумът, оставен сам на себе си, ни е довел до агностицизъм, невежество, шпенглерианство. Но ако интелектът се отвори за духа, ако позволи на духа да му покаже пътя, тогава творческите му сили ще преодолеят семената на смъртта и ще метаморфозират силите на упадъка...

Привидно незначителни неща могат да означават най-важното нещо тук. Нека започнем с образованието чрез изкуството и в изкуството; нека проследим пътя, който води до извора на изкуството. Този извор, разбира се, не е бил малък – това е танцът на звездите и неговото отражение в човешката сфера като планетарен танц – като храмов танц. От него творящите сили се вливали в човешкото тяло, оформяйки, насочвайки и създавайки силите, които позволили и на човека сам да стане творец.

И от тези сили той придобил способността да канализира това, което действало в него, в произведения на изкуството – изобразителното и музикалното  изкуство – които улавят божественото и му позволяват да блести в материята, отразявайки космоса в себе си.

Когато с настъпването на материализма божествените сили в човека замлъкнаха и умряха, а човешкият мозък се превърна в ковчег за мъртви мисли, които вече не можеха да схващат духовното, за нас се появи спасител. Той одухотвори интелекта, спаси го от застоя му, възстанови живото му движение. Той внесе движение във всички области на човешката дейност. Но ние бяхме забравили какво е движението на духа, защото движението на материята, която усвоихме и разработихме, беше достатъчно за нас, то ни опияняваше и преследваше. Ние не забелязвахме, че по този начин ставаме духовно пасивни и че замествайки го със спорта, просто симулирахме собствено движение. Чрез спорта също се отдалечавахме все повече от духовните импулси.

Небходимо е да се върнем към тях в пробудено съзнание, да се вслушаме в себе си и разберем откъде силите на движение черпят своята мощ и своите насочващи тенденции; тогава, схващайки творческото действие, ще усетим органообразуващите сили и ще можем да започнем да развиваме нови духовни органи в себе си.

Правейки това, ще преодолеем застоя, втвърдяването, изсъхването, които принуждават дори най-изтъкнатите интелигенти да изразяват песимизъм днес…

Пътят натам обаче минава през съзнанието. Метаморфозираното личностно съзнание, издигнато до безсмъртния Аз, притежава творческа сила, таи духа в себе си и няма да даде хилав плод, а силни култури. Този път ни връща към вътрешното светилище, от което са възникнали древните култури, първо в словото и изкуството, не несъзнателно, а ръководени от съзнанието на най-изтънчените умове. Те ще продължат да ни помагат и сега, когато стана необходимо нашето собствено духовно съзнание да участва активно и постепенно да се превърне в общочовешко азово самосъзнание. Ако се отворим за тази помощ, ако сме способни да се отворим за Духа във всички области, включително за това, което тази книга ни предлага като духовно откровение и човекознание, тогава вече няма да се нуждаем от упадъчни негърски танци, за да възбудим изтощените си нерви – танци, които машината вкарва с барабанен ритъм в нас, превръщайки ни в обикновени механизми, постепенно убивайки най-доброто от нашата човечност. Вместо това ще придобием разбиране за едно благородно изкуство на движението, произлизащо от Духа, което отразява танца на звездите и позволява на езика на звездите, който ни е създал, да зазвучи отново в нас в най-чистата си форма.

Евритмично представяне на “Четирите годишни времена” от Вивалди (тук: Лято)

https://youtu.be/K7sa-r-I3YM?si=rGKuVsYsOdwkTlK3