Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 13.5.1915 в Прага (СС 159 “Тайната на смъртта”)

Ако разгледаме видимите царства на Земята, имаме минерално царство, растително, животинско и човешко царство. Над тези царства, сякаш като продължение нагоре, се появяват царството на ангелите, архангелите, архаите и т.н. Лесно можем да си представим, че царствата не завършват с човешкото, а се простират още по-нагоре, само че висшите царства не могат да бъдат видени със сетивата, с външните сетива.

Въпреки това може да изглежда поразително, че когато се издигнем от минералното, растителното и животинското царство към човешкото царство, над човешкото царство внезапно започва невидимостта.

Това обаче ще се набива на очи само докато човек не вземе предвид, че животните – и това е напълно ясно за всеки, който може изцяло да се постави на мястото на животинското възприятие – не виждат хората така, както хората се виждат един друг. Ако животните можеха да говорят, те щяха да говорят за видими царства само при минералното, растителното и животинското царство; те щяха да смятат себе си за най-висшето видимо царство. Представата, че животните виждат хората така, както хората се виждат един друг, е просто предразсъдък. За животните ние, хората, наистина имаме някакво свръхсетивно, призрачно съществуване; и ако животните притежаваха само възприятията, което имаме ние, изобщо нямаше да виждат хората, а по-скоро за тях те щяха да бъдат толкова невидими, колкото е невидимо царството на ангелите за хората. Само защото имат определен вид съноподобно ясновидство, животните възприемат човека като призрак, като свръхсетивно същество. Човекът като такъв не може пряко да формира представа за образа, който животното има за него. Животните обаче виждат и нещо надолу, или по-скоро възприемат нещо надолу, което човекът вече не възприема долу. По-конкретно животните не само възприемат минералния свят по начина, по който го правят хората, но – особено по-нисшите животни – възприемат нещо съвсем различно. Когато едно животно, да речем охлюв, пълзи по земята, то възприема целия уникален характер на почвата. За човека би постоянно смущаващо, ако, ходейки по земята, той я възприемаше по същия начин, по който я възприемат охлювът или дори костенурката.

При висшите животни, които са топлокръвни, нещата са различни, но именно нисшите животни наистина възприемат цялата специфика на земята, по която пълзят. Те възприемат характера на въздуха; възприемат всичко около себе си по съвсем различен начин от хората. Животното знае дали се движи по торф или пясък, защото усеща в себе си всички особености на почвата. И това много прилича на начина, по който ние чуваме нещата в нашето обкръжение. Целият минерален свят е проникнат от фини вибрации на сили, които хората не могат да възприемат. Животното възприема тези фини вибрации, тези сили, по такъв начин, че намира някои за привлекателни, а други не. Когато едно животно например се премести от един вид почва на друг, то не я вижда така, както човека, а чувства нещо болезнено, защото фините й движения резонират в него, защото сякаш усеща принадлежност към нея. Това е вид инстинктивно слушане, като слушане на случващото се в почвата или като обоняние. По този начин можем да кажем: Животното възприема едно елементарно царство и от човека нагоре за него това вече е по-висша йерархия. Следователно ние сме поставени точно в средата между света, който познаваме като външния свят на сетивата, външните царства на сетивния свят и света на висшите йерархии. Ние наричаме по-нисшите видими йерархии природни царства, а невидимите - висши йерархии.