Олимпийските игри били провеждани в Древна Гърция в чест на Зевс, бащата на боговете. Най-старите записани игри се състояли през 776 г. пр.н.е. в Олимпия на полуостров Пелопонес. (Тази година често се посочва като начало на Олимпийските игри, обаче това не е сигурно и вероятно произходът на Игрите е по-назад във времето, през IX в. пр.н.е.). В малкото селище Олимпия в северозападната част на Пелопонеския полуостров се провеждали празнични религиозно-музикални събития, включващи танци и спортни състезания. Скоро те започнали да се организрат на много места в Гърция. Всяко място имало свои собствени характеристики: едно наблягало на състезанията с колесници, друго - на пеенето и т.н. Олимпия била най-важна за гимнастиката, а Делфи - за музиката и театъра. Тези празнични събития имали голямо влияние върху населението по отношение на културата и идентичността. Гимнастическите дисциплини: петобой (скок на дължина, бягане до цел, борба, хвърляне на копие и хвърляне на диск) плюс юмручен бой (бокс) и панкратион (всестранна борба), заедно с рецитацията, танците и музиката, с течение на времето се превръщат в основа на гръцкото образование.

                               Входът на древния стадион в Олимпия

Петте гимнастически дисциплини съответстват на пентаграма - праобраза на човешкото тяло - и са имали задачата да развият хармонично течението на етерните потоци в него, от което да се стимулира и цялостното развитие на човека.

Тъй като телата на хората от съвременната епоха на съзнателната душа са претърпели промени в сравнение с древните гърци от времето на техните олимпийски игри, практикуваните днес спортове (а те са многократно повече от тези в Древна Гърция) нямат това въздействие върху етерното тяло, което са имали по-рано, когато са спомагали за хармоничното развитие на човешките членове. Още през 1919г. в писмо до Елиза фон Молтке (от 28. май 1919) Рудолф Щайнер пише за състоянието на човека от своето време: “Втвърдени мозъци, парализирано етерно тяло, празно астрално тяло, напълно затъпял Аз - това е визитната картичка на съвременния човек”.  

За разлика от човека от петата културна епоха, елинът все още е оставал способен на физическо-телесно развитие развитие по-дълго, отколкото ние сме способни (Срв. Рудолф Щайнер, лекция от 23.4.1920 в CC 301). Въпреки че в сравнение с предходните три културни епохи пределната възраст на физическото развитие в Древна Гърция е паднала до 33-35 години, тя е доста по-висока, отколкото в днешната епоха, когато човек след 20-годишна възраст спира да се развива физически. Освен това е съществувал паралелизъм на физическо-телесното и духовно-душевното развитие. Ето защо състезавайки се в петте спортни дисциплини, древните гърци са придобивали нещо не само за физическото и етерното тяло, но и за висшето си развитие. Това може да се види в духовните постижения на тази цивилизация в областта на изкуството, филосфията, обществения живот. 

Когато Пиер дьо Кубертен възражда Олимпийските игри през 1894 г., той е повлиян от духа на неоламаркизма - приема, че физическата форма може да се наследява и че всяко поколение ще бъде по-атлетично от предишното, стига само да тренира достатъчно. След поражението на Франция във Френско-пруската война той иска да популяризра проекта си за “възкресяване на Франция”, с който мъжкото население на страната да влезе във форма чрез спорт, за да може да победи германците. Следователно неговата цел е била не хармоничното развитие на всички човешки членове, а само трениране на физическото тяло.
              

                    Барон Пиер де Кубертен (1863 - 1937)

Неслучайно и отношението на Рудолф Щайнер към възстановяването на Олимпийските игри е било отрицателно. Не без известен сарказъм той казва в лекцията си от 16.11.1920 (СС 196): 

“Ако хората днес искат да излязат от ежедневието, те вършат всевъзможни неща. Например, може да се чуе как преди време, преди катастрофата на войната, хората се чудеха с какви баналности на цивилизацията да се занимават и трябваше да се организират всякакви „Олимпийски игри“. Но Олимпийските игри са били за древните гърци! Нашата епоха е с толкова много векове по-напреднала от гърците. Ние вече не притежаваме същото състояние на душата и тялото, което са имали гърците. Трябва да намерим това, което е подходящо за нашето душевно и телесно състояние. Ние само демонстрираме безсилието на духа си, пълната празнота на душите си, когато настояваме отново и отново да предъвкваме старото. Олимпийските игри са били възможни за онези хора, които са били запазили способността си за развитие до тридесет и три годишна възраст. Да подновяваш просто неща, които някога са съществували за човечеството, е все едно някой, който е навършил тридесет и пет години, внезапно да реши да се държи като петнадесетгодишно момче. Приблизително това се случи, когато се появи идеалът за Олимпийските игри.”

През изминалите повече от 100 години от това изказване земните хора са придобили още по-втвърдени тела, а спортът, особено практикуван като професионален, не дава нищо на етерното тяло. Той е в услуга само на ариманичния ни двойник, който иска да привърже човека още повече към земното и да го откъсне от духовния свят.

Из книгата “Ариманичният двойник в човека - антропологично-биографично изследване” на Норберт Глас

                       

Норберт Глас (1897–1986) е австрийски лекар и антропософ от еврейски произход, който във времето на националсоциализма успява да емигрира в Англия. Автор е на интересни книги по физиогномика и кармични изследвания на известни личности.

Когато изследователите се сблъскват с проблем като произхода на болестите, те обикновено не са склонни да поглеждат към миналото; защото по-слабо „развитите“ хора от по-ранните времена са били просто суеверни - ако чумата е вземала повече жертви от големите войни, това било приписвано на гнева на боговете. Ето защо ние смятаме за решение на големия проблем, че Рудолф Щайнер, един изцяло съвременен човек, добре запознат с повечето открития на естествените науки, успя да стигне от своята духовна наука до съвсем реално заключение, ясно формулирано в лекцията от 16-ти ноември 1917 г. (СС 178) в Санкт Гален. В нея той ясно посочва едно същество, което винаги е било наричано „двойник“.

Само отделни хора понякога са говорели за двойник, без обикновено да схващат ясно какво би могло да означава това. Наред с други неща, духовният изследовател обяснява: „Защото този двойник не е нищо друго освен причинителят на всички физически заболявания, които възникват спонтанно отвътре, а да се познават те напълно, това е задачата на органичната медицина. Болестите, които се появяват спонтанно, не са причинени от външни наранявания, а се проявяват отвътре, не идват от човешката душа, а от това същество. То е причината за всички болести, появяващи се спонтанно отвътре, то е причинител на всички органически болести. А един негов брат, който не е ариманичен, с луциферичен по природа, е причинителят на всички неврастенични и невротични болести, всички болести, които всъщност не са болести, а просто както се казва, нервни разтройства, истерии и т. н. Така че медицината трябва да се одухотвори в две посоки.“ (16.11.1917 г., СС 178.)

Възприятията на майката и бащата при раждането

Като лекар понякога човек може да направи веднага след раждането на дете следното наблюдение: майката лежи изтощена в леглото след раждането. Носят й новороденото, тя за пръв път го взема на ръце и гледа с радост съществото, с което е била свързана толкова дълго време. Възхищава се на малката главичка, намира за изключително красиво лицето със затворените очи, мъничкото носле и леко отворената уста, която издава тихи звуци. Всъщност тя може да почувства, че това дете е слязло от друг свят, водено от небесно същество, което иска да му помогне да стане възрастен. Жената изглежда преобразена от детето си и човек неволно си спомня за изображенията на Мадоната.

А после влиза бащата, след като на работата си е получил новината, че току-що му се е родил син. Преливащ от радост, той бърза към стаята, развълнуван да види жена си, която гордо му показва новороденото. Той поглежда детето, забелязва малката главичка, която изглежда леко сплескана от едната страна, почти затворените очи. В лицето открива вместо нос малко пънче, леко отворена, сякаш изискваща уста, от която се чува хленч. Бащата гледа загрижено детето и поклаща замислено глава, мислейки – разбира се, тайно, без да каже нищо: “Е, не може да се каже, че е красив; по друг начин си представях моя син.“

Каква разлика в чувствата и мислите, които майката и бащата изпитват при първата си среща с новороденото! И все пак, тези две контрастни усещания са напълно оправдани по свой начин. Майката, отчасти поради известно разхлабване на тялото по време на бременността и усилията при раждането, виждайки детето, преживява много по-интензивно духовното същество, което току-що е напуснало висшия свят, придружено от своя ангел. Това е нейното изживяване, дори и тя да не го осъзнава напълно. Докато бащата вижда само физическия аспект на детето, който по отношение на телесната си организация е пропит със силите на наследствеността. За да се установи в земния свят, детето се нуждае от материалност, наследена от родовата му линия. Рудолф Щайнер нарича това модела, върху който личността може да развие тялото си през първите седем години.

Влияния на двойника

На този етап влиянието на двойника е особено забележимо. Неговото намерение е да обвърже човека със земята възможно най-силно и възможно най-бързо. Затова още с раждането си детето се превръща в арена на битка между небесните духове – можем да ги наречем и йерархични същества – и демоните на Мефистофел или Ариман.

По същество е заблуда да стоиш пред люлката на бебето и да мислиш, че то е израз на съвършения мир на човешката душа. Голяма помощ за детето е, ако майката сама му осигурява храната през първите месеци. Още през 1907 г. Рудолф Щайнер заявява в лекция на 28-ми февруари (СС 55): „По отношение на храненето се появява вътрешна връзка между кърмата и детето, която се изразява във факта, че през първите години от живота на практика съществува духовна връзка между майката и детето; майката, която сама кърми детето си, взема това предвид. Кърмата има не само физическо и химическо съдържание, тя е и нещо духовно свързано с детето (...) И тъй като етерното тяло на детето все още не е родено, в първите месеци то може да понася само храна, която вече е приготвена от друго етерно тяло. Съществува тясна връзка между това, от което детето се нуждае, и това, което самата майка му осигурява.“

Точността, с която Рудолф Щайнер се е занимавал с резултатите и изследванията, е очевидна в прецизното цитиране на научните открития от 1907 г. „Около 16 до 20 % от децата, кърмени от собствените си майки, умират, докато при децата, кърмени от други жени, умират 26 до 30 %.“ (Разбира се, тези цифри не се отнасят за днешното време.)

През ранните години от живота често възникват проблеми. Детето може лесно да страда от определени храносмилателни проблеми и да не наддава на тегло, отклонявайки се от таблиците, които определят „нормалното“ наддаване на тегло от седмица на седмица. Или майката може да не произвежда достатъчно мляко, защото се притеснява, че няма да може да работи, докато кърми. Веднага щом е споделила притесненията си с някого, се появяват официалните медицинска сестра или социален работник. Обикновено е нужно много малко усилие, за да се убеди майката да отбие детето. Тя веднага започва да се чувства много по-доволна. Скоро детето развива пухкави бузки от изкуственото мляко, спи по-дълго и майката благодари на държавата за „помощта“. По този начин двойникът започва да работи много рано, за да привърже детето колкото се може повече към земята.

Ралф Уолдо Емерсън и Удроу Уилсън

В цитираната лекция от Санкт Гален Рудолф Щайнер посочва, че земните сили, надигащи се в Америка, правят хората особено податливи на влиянията на двойника. Духовният изследовател говори за това как ариманичният демон се проявява в двама американци. Големият писател Ралф Уолдо Емерсън е личност, чийто живот и дело показват как човек може да се бори срещу двойника в почти всеки момент от съществуването си: чрез смелост, чувство за отговорност и пълна готовност за истината и справедливостта. Рудолф Щайнер пише: „Именно под такива влияния, каквито характеризирахме днес, се развиват хора като Емерсън по такъв начин, че противопоставят на двойника цялата си човешка същност.“ 

Пълната негова противоположност е Удроу Уилсън, бившият президент на Съединените щати. За Рудолф Щайнер той е бил просто обвивка на двойника и Щайнер е разпознал това много преди Уилсън да поеме високия си политически пост. Човечеството не е успяло да разпознае, че идеи като известните 14 точки, създаването на Лигата на нациите от Уилсън и възможно най-бързото получаване на свобода и независимост дори за най-малките общности представляват илюзии. 

Това, което Уилсън е искал да постигне след Първата световна война, за да донесе траен мир на Земята, е израз на душа, която като рупор на двойника неминуемо сее объркване в света. Поразително е да се прочете в биографията на Уилсън, че по време на един от критичните периоди малко след примирието, президентът разказва за себе си следното: “Всяка вечер си лягам напълно изтощен. Опитвам се да не мисля за нищо и при моите убити нерви сякаш собствената ми индивидуалност е заличена. Никога преди не съм знаел, че е възможно при необходимост човек да загуби и собственото си лично съществуване.“

Ариманични двойници

Тук Уилсън очевидно е успял да формулира начина, по който е бил направляван от двойника. Думите му показват, че влиянието на ариманичния двойник е не само от дълбоко значение за собствената човешка личност, но чрез действията на особени индивидуалности може решително да предопредели световната история. 

Изглежда Ариман е водил целенасочено Уилсън от амбициозния историк до професора, политѝка и в крайна сметка до най-високата позиция в една световна сила. Объркването, което той е посял в онези дни, оказва влияние чак до нашето време, проявявайки се във все по-сложните кризи, пред които светът се изправя всяка година.

На него трябва да се противопостави духовната сила, олицетворявана от фигури като Емерсън, в който се известява това, което духовната наука на Рудолф Щайнер разкрива на човечеството като път, водещ към изцелението на ариманичната болест. 

Само че в развитието препятствията често се открояват далеч по-ясно от напредъка. Ето защо силата на Ариман може да бъде толкова ясно разпозната в наше време. Мефистофелевският двойник … пребивава в човека навсякъде, където земната връзка е особено изразена в организацията на тялото: в сетивните органи, чрез които проникваме във външния свят, в белите дробове, доколкото те черпят своите елементарни сили от земното, и най-вече в цялата нервна система. Със съществуването си в тези области двойникът има способността да посее в човека семената на болести, които водят до втвърдяване и заземяване. Чрез тези страдания душите трябва да бъдат обвързани със земята и направени слепи за света на духа.

Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 5.5.1914 в Базел (Събр. съч. 154 “Как се постига разбиране за духовния свят? Влияние на духовните импулси от света на мъртвите”)

Това, от което починалите най-напред черпят храната си за известно време след смъртта, са представите, усещанията, несъзнателните усещания и чувства, които хората тук на земята пренасят в съня си. За мъртвите представлява огромна разлика това дали, да речем, някъде спи група хора, които по време на будния си живот се изпълват само със силни материалистически усещания и представи и ги пренасят в съня си и в него са проникнати от последващите въздействия на тези материалистически мисли, или пък такива хора, които, докато са будни, напълно са се проникнали с духовни идеи и дори по време на сън все още са обзети от тях. 

Както една пуста повърхност, която не съдържа никакви хранителни вещества и върху която хората биха гладували, се различава от плодородната местност, предлагаща им храна, така и за тези, които са преминали през смъртта, групата хора, заспиваща с материалистически възгледи, се отличава от такава, заспиваща с духовни представи. Защото от това, че душите, спящи тук на земята, са изпълнени с духовни представи, в продължение на много години след смъртта си починалите извличат жизнена сила, подобна - само че духовно, пренесена в духовното - на това, което ние като физически хора извличаме от съществата на природните царства под нас, които ни дават храна.

Ние в буквалния смисъл се превръщаме в плодородна нива за мъртвите, когато се изпълваме с представите, които получаваме от духовната наука. А ако сме хора, заспиващи с материалистически представи и нагласи, тогава се превръщаме в пусто поле, с което обричаме мъртвите на глад.

Да се говори за духовна наука сега, в нашето време, не произтича от този ентусиазъм, който води до много други обединения, човешки сдружения и под. По-скоро подтикът да се говори за духовна наука произтича от онази потребност на сърцето, която е наясно, че човечеството ще се нуждае от тази духовна наука през идващия ХХ-ти век. Каквито и условия да се развиват във външния свят, всеки, който задълбочено разбира колко необходима е духовната наука за света, не може да не позволи на нейните прозрения да се влеят в устата му, за да ги сподели със своите събратя. И човек чувства, че всякаква сила на думите, която може да използва, е твърде слаба в сравнение с необходимостта да се дава духовната наука все по-пълноценно на човечеството, което в противен случай би затъвало все по-дълбоко в материализма. 

И ако от друга страна се запитаме: какви са нашите отношения с починалите, с които сме били свързани приживе, за които можем да си изградим ясни образи, с които всички ние имаме такава връзка, че често мислим за тях? Как стои въпросът за нашите връзки с мъртвите в един по-различен аспект от това, че им предлагаме духовна храна, когато заспиваме с духовни представи? Каква е връзката ни с мъртвите в будния живот?

Ако това, което починалите черпят от намиращото се в душите на спящите хора, е един вид храна за тях, то всяка мисъл, която се издига в духовните светове, занимава се с духовните светове и същества, всяка мисъл, която има връзка с духовните светове, е нещо, което мъртвите могат да възприемат, нещо, което ще им липсва, ако ние нямаме такива мисли. 

Представите, които се отнасят единствено до материалния свят, до това, което е навън в природата, живеят в душите ни по такъв начин, че починалите не могат да ги видят; те нямат значение за тях. Ние можем да разсъждаваме много ерудирано, много мъдро за нещата от външната природа, но мислите ни не представляват нищо за починалите. В момента, в който имаме мисли, свързани с духовния свят, тези мисли веднага присъстват за тях, не само за живите, но и за мъртвите.

“Живи и мъртви” (ок. 1924), картина на руската експресионистка Мариана Верьовкина (1860-1938)

Ето защо аз често съм препоръчвал на нашите приятели: ако някоя личност, с която сте били в контакт, е в духовния свят, тогава ѝ четете наум. Представете си въпросната личност и мислено прочетете това, което се отнася до духовния свят. Тогава починалият ще чете заедно с вас. Не бива да мислим, че това е без значение. В духовните сфери починалият наистина е в този свят, който познаваме от духовната наука. Но мислите за духовния свят трябва да се създават на земята. Покойният трябва не само да възприема духовния свят, който, разбира се, е навсякъде около него. Той се нуждае от мислите на тези, които живеят на земята. Тези мисли са един вид възприятие за него. Най-красивото и смислено нещо, което можем да дарим на починалите, е да им четем по този начин.

Винаги, когато възникне въпросът какво можем да предложим на починалите, отговорът неизменно трябва да бъде: четене на глас на някакво духовно съдържание. И ако някой се съмнява дали това е полезно, тъй като починалият пребивава в духовния свят, трябва само да помисли, че във физическия свят човекът е заобиколен от неща и същества, за които все пак може да няма представа. Тази представа първо трябва да бъде придобита. Така и починалият може да бъде в духовния свят, но мислите трябва да се издигат към него от земята. Точно както благодатният дъжд трябва да се излее от облака към физическата земя, така и светлите мисли трябва да се издигнат до онези сфери, които обитава починалият. 

Всички тези примери ни показват какво голямо, безкрайно голямо значение има мисловното преживяване на духовния свят за нашия физически свят и колко неоснователно е възражението, че човек може просто да изчака до след смъртта, за да получи знание за това, което съществува в духовния свят. Наистина, едно внимателно изследване на духовния свят ясно показва, че човекът не е напразно на земята, че е на земята, за да придобие тук нещо, което не може да бъде придобито никъде другаде по света, а само на земята. И то е благо с такава важност, че живият все още може да го дари на мъртвия.

Откъс от книгата на Емил Бок “Евангелието - наблюдения върху Новия завет”

Когато Йоан Кръстител посочва По-големия, за когото подготвя пътя, той казва: "Аз ви кръщавам с вода за покаяние; но Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене; аз не съм достоен да Му понеса обущата; Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън.”  (Мат. 3:11).

Какво е естеството на Йоановото кръщение и по какво се различава то от това, което самият Йоан обявява за Христово кръщение? Може би е допустимо да дадем един религиозно-исторически отговор на този въпрос, като следваме някои основни антропософски понятия и указания. След това преводът на отговора в религиозни термини може да възникне повече или по-малко от само себе си. 

В древността хората са имали ясна представа за вътрешната структура на човешкото същество, макар и да не са използвали термини за нея, както днес. Външният сетивен свят се е възприемал като управляван от четирите елемента: земя, вода, въздух и огън. Усещало се е как тези четири елемента участват в човешкото същество, и то не само в човешкото тяло, а в цялата телесно-душевно-духовна структура на човека. Участието на елемента земя в човешкото същество е физическото тяло. Но водният елемент също има дял в човешкото същество. Живите формиращи сили, които протичат през физическото тяло и го оформят, действат в него, в антропософията се наричат етерно тяло. Участието на елемента въздух чрез дишането е носител на душата в човешкото същество, която също принадлежи към обвивките на човешката същност и в антропософията се нарича душевно или астрално тяло. В гръцкия език думата pneuma е също така название за въздушен полъх, вятър и дух. Духът обаче означава нещо повече от одушевената духовна част, която е свързана с въздуха. Участието на огнената стихия в човешкото същество, преди всичко топлината на кръвта, се е възприемало като елемент за действителното, лично духовно същество, за Аза, който в древността все още се е преживявал като витаещ над човека, като все още невъплътен.

В думите на Кръстителя за двата вида кръщение се споменават трите горни елемента, ако вземем предвид, че думата за дух се отнася и за елемента въздух. Йоан казва: “Аз кръщавам с вода, а той ще кръщава с въздух и огън.”

Ще разберем нещо за разликата между двете кръщения, когато осъзнаем, че е имало два начина за съединяване на човека с живия духовен елемент, докато пламъкът на Аза все още е витаел над човека: или душевното същество на човека е било издигано от тялото, или духовното същество е било сваляно в телесната и душевната обвивка. 

Водното кръщение на Йоан довеждало до първото. То правело човека освободен от тялото. Кръщаваният бил изцяло потапян във вода, докато не е започвал да протича същият процес, както когато човек умира. Трите висши члена на съществото: тялото на формиращите сили, тялото на душата и Азът били извеждани от тялото. Душата преживявала триединството на собственото си същество: тя поглеждала надолу към физическото тяло, което носи силите на Бог Отец; тя поглеждала нагоре към духовния Аз, който бил обединен с нея в земното съществуване, възприемайки го във формата на гълъб или огнен език. Себе си тя изживявала по средата: родена за втори път чрез кръщението като Син.

Подобно преживяване на водното кръщение е свързано с опитностите, за които често съобщават хора, които някога са били на косъм от смъртта, удавили са се, паднали са в планината или са били погребани по време на война: панорамата на спомените, при която човек си припомня целият живот едновременно в пълна ретроспекция, която показва всички отделни неща, случили се в живота едно след друго, в голямо, свръхпространствено съпоставяне. Разглеждайки тази цялостна ретроспективна картина - както винаги се случва на първия етап на душевното съзнание след смъртта - човешката душа осъзнава всички свои провали и пропуски. Това е реалността, която се крие зад съобщението на Евангелието, че всички кръстени от Йоан са изповядали греховете си. Когато се връщали от реката на земята, те били способни да кажат, че са видели греховете си и могат да започнат живота си отначало, сякаш са се родили отново. Цялото предхристиянско посвещение се е състояло в изваждане на човешката душа от земното тяло, във временното ѝ издигане в онова състояние, което обикновено настъпва само при смъртта. Чрез освобождаването от тялото душата за кратко време се съединявала с духовния си Аз, който още витаел над нея. Кръщението, което Йоан извършва в река Йордан, до известна степен е последното класическо обобщение на целия предхристиянски религиозен и култов живот.

Йоановото кръщение като кръщение на възрастни продължавало да се практикува известно време в ранното християнство. 

Речно кръщение на мандейци на брега на река Тигър, което е централна част от тяхната религиозна практика. Жените държат церемониални венци от мирта. Мандейството, една от най-старите гностически религии в света, почита Йоан Кръстител като най-великия от всички пророци. След нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. мандейците са заплашвани и разселени от екстремисти, което сериозно застрашава древните им кръщелни обичаи.

След това обаче човешкото същество се променило. Азът все повече се премествал в телесната и душевната обвивка, тялото се втвърдявало, отношенията между различните части на съществото ставали различни, макар че външно нямало голяма разлика. Днес би било напълно противно на природата да се използва формата на кръщение, която Йоан е използвал. Душевно-духовната част би се отделила трудно от втвърденото тяло и най-вече не би намерила своя път обратно към въплъщението по органичен и гъвкав начин. Ако кръщелните церемонии в кръговете на баптистите не бяха смекчени до блед намек, те несъмнено щяха да предизвикат много смущения и разстройства на душата, а вероятно и физически болести.

Но самият Йоан Кръстител посочил един съвсем различен принцип на кръщението, който виждал да навлиза в човечеството чрез Христос. Кръщението с въздух и огън, кръщението със Светия Дух и с огън, трябвало да заеме мястото на водното кръщение. Кръщението с вода е процес на развъплъщение. Кръщението със Светия Дух и с огъня е процес на въплъщение. Това Христово кръщение навлиза в човешкото съществуване най-силно на празника Петдесетница, когато върху учениците слизат огнените езици на Светия Дух. Изпълненият с Христос духовен Аз на човека се спуска към него.

Предхристиянското кръщение, извършвано от Йоан, е кръщение извън тялото. Християнското кръщение, което се извършва в преживяването на Христос, е кръщение в тялото. Вместо етерното, което в човека е свързано с водния елемент, да бъде издигнато от земния елемент под въздействието на външната вода и да се съедини навън с въздуха и огъня, въздухът и огънят се свалят надолу в земния и водния елемент.

Така или иначе тогава човечеството влязло във времето на превръщането си в Аз. Благодарение на това, че Христовият импулс е навлязъл в човечеството точно по онова време, от този момент нататък човекът е можел да стане азов човек в християнски смисъл. Вместо низшия аз той може да позволи на Христовия Аз, на висшия Аз, да потъне в душата му, като приеме Аза си под знака на словото: “Не аз, а Христос в мен”. Тогава превръщането в Аз се превръща в Христово кръщение, в кръщение със Светия Дух и с огъня. 

Ето един подробен цитат от лекционния цикъл на Рудолф Щайнер СС 112 (лекция от 30-ти юни 1909 г.):

“Старото посвещение е протичало по следния начин. Човекът първо научавал изцяло всичко, което днес ние научаваме в антропософията. Това била подготовката... После всичко това било довеждано до определен край. До този край се стигало, когато съответният човек почивал в гроба в продължение на три дни и половина, сякаш е мъртъв. Когато етерното му тяло било издигано... той ставал свидетел на духовния свят. Било е необходимо... етерното тяло да бъде издигнато, за да може човекът да получи представа за духовния свят в рамките на силите на етерното тяло. Тези сили преди това не са били достъпни в нормалното будно състояние на съзнанието, човекът е трябвало да бъде приведен в абнормно състояние на съзнанието. Но Христос донесъл тази сила на Земята и за посвещението, защото днес е възможно човек да стане ясновидец без излизането на етерното тяло.” 

Когато човекът достигнал такава зрялост, че да получи един толкова силен импулс от Христос, който да може да повлияе на кръвообращението му, макар и за кратко, така че това Христово влияние да се изрази в особено кръвообращение, във влияние върху физическото тяло, тогава човекът може да бъде посветен във физическото тяло. Христовият импулс е способен на това. Този, който наистина може да се потопи толкова силно в събитията, случили се по онова време в Палестина и при Мистерията на Голгота, че да живее изцяло в тях и те да станат реални за него, така че да ги вижда духовно живи пред себе си, че тя да действа като сила, която се предава на кръвообращението му, постига чрез това преживяване същото, което преди това е било постигнато при излизането на етерното тяло. 

Така виждате, че с Христовия импулс в света се е появило нещо, чрез което човекът може да въздейства върху това, което кара кръвта му да пулсира вътрешно. Тук не действа никакво необичайно събитие, никакво потапяне във вода, а само мощното влияние на Христовата индивидуалност. Не се кръщава с някаква сетивна материя, а с духовно влияние, без обикновеното всекидневно съзнание да претърпи някаква промяна. Чрез духа, който се е излъчил като Христов импулс, в тялото се влива нещо, което иначе може да бъде предизвикано само от физическо-физиологичното развитие: чрез огъня, вътрешния огън, който се изразява в кръвообращението. Йоан потапял човека, етерното тяло излизало и човекът бил в състояние да прозре в духовния свят. Но ако човек позволи на Христовия импулс да действа, тогава този Христов импулс действа по такъв начин, че преживяванията на астралното тяло се вливат в етерното тяло и той става ясновидец.

Тук имате обяснението на израза “кръщение с Дух и с огън” и разликата между кръщението на Йоан и кръщението на Христос, както тя съответства на фактите.” 

Когато Исус от Назарет приел кръщението в река Йордан, се обединили предхристиянското и християнското кръщение; водното кръщение било извършено външно, етерно-душевната част била издигната от физическата; но външно Христовото същество се изляло като Аз, състоящ се от най-чист огън на любовта, в етерно-душевната жертвена купа и когато етерно-душевната част се върнала в тялото, то било пренесено заедно с нея във въплъщението. Съчетали се освобождаването от тялото и изпълването с духа. Предхристиянските и християнските времена и пътища на човечеството се преплели. Така бил проправен пътят от предхристиянското освобождаване на тялото, което винаги включвало робство за душата на човека, към християнското изпълване с духа, което е пътят към истинската свобода. Излъчването се превръща в заселване. Светият Дух като чиста душевност и огънят на Христовия Аз могат да се заселят в човека, като не притъпяват и не погасяват съзнанието му, а го издигат до пробуждане за духовния свят, макар да живее в земно тяло. 

Има чудесен смисъл във факта, че християнската традиция е поставила празника на влъхвите и празника Богоявление, празника на явяването на Христос и кръщението в река Йордан, в един и същи ден, 6-ти януари. Жертвен дар е това, което тримата царе принасят на младенеца Исус; жертвен дар е това, което Исус принася на Христос. Царете принасят плодовете на предхристиянската човешка история. При кръщението си в река Йордан Исус предава тази жертва на Христовото същество, като жертва своя Аз и се превръща в съсъд на Христос. Въз основа на духовнонаучното познание може да се каже: жертвата на учениците на Заратустра, принесена на Заратустра се превръща в жертва на Заратустра, принесена на Христос. 

За прехода от новогодишната нощ към Новата година Рудолф Щайнер казва: “Всичко, което хората вършат тогава и предприемат, преди да заспят, сякаш е насочено към това да се свържат особено дълбоко с материалното, вместо да използват този момент за ретроспекция.” (CC 266C, Кьолн, езотеричен урок от 2 януари 1913 г.) Едно от тези неща, които хората вършат в новогодишната нощ, е пускането на все по-шумни, по-продължителни и по-мощни фойерверки, които причиняват смъртта на хиляди птици. На това явление е посветен следният текст от немската писателка и режисьорка Габриеле Шварцкопф.

                               Тъжна новогодишна приказка

Дните отново стават по-къси и все по-често над нивите духа студен вятър. Първите щъркели вече са напуснали ливадите. Когато сивите и посевните гъски, зеленоглавите патици и свирачките се събират по ожънатите поля, за да отлетят на юг в клиновидно ято, старата сова знае: Отново настъпват тежки времена, скоро идва зимата, а с нея и Нова година. И както всяка година, тя събира птиците, които остават в домовете си през студения сезон, за да им каже нещо важно. 

Ето ги младите синигери с черно-сините си глави, сойките с пъстрите си опашни пера, жълтоклюните косове, пъстрите чинки, чучулигите със своите гребени и лъскавите черни чавки. Червеношийките се сгушват плътно до врабчетата заедно с кукувици и кълвачи, свраки и много други. Всички слушат какво има да каже старата, мъдра сова.

„Знам“, започва старата сова разказа си, „не всички от вас ще искат да чуят това, което ще ви разкажа, и не всички ще последват съвета ми. Но аз самата съм го преживяла, видяла съм го с очите си и, уви, съм го чула. И мой дълг е да ви предупредя: Не летете към близкия град! Не летете към парковете и градините, въпреки че там толкова ви харесва!

Знам, че в градовете през зимата ние все ще намерим какво да си клъвнем за разлика от пустите ниви и заснежените ливади. В града децата оставят недоизядени сандвичи, навсякъде по улиците и площадите има трохи, а хората дори слагат хранилки за нас в градините и на балконите си, като редовно ги пълнят с най-вкусни семена. Дори и да не пеем толкова силно, колкото през пролетта, ние сме добре дошли в града. А през зимата там е и по-топло, защото хората отопляват къщите си и от много шахти и комини излиза топъл въздух. В града даже сме в по-голяма безопасност от нашите врагове лисицата, белката и невестулката, отколкото тук, на село. 

Ала има една нощ, в която всичко е различно. Нощ, която ще отнеме живота на много от нас. Още няколко дни преди да дойде тя, по улиците започват да се чуват силни трясъци. Тогава все още имаме време да отлетим от града и да се спасим. Но за съжаление никой от нас не знае това. Докато вие седите нощем нищо неподозиращи на дърветата с глави, скрити под крилете, се разразява беда - в полунощ, когато старата година отстъпва място на следващата.

Всеки от нас, който все още е в града, преживява голямо нещастие. Нашият свят се срива. Наоколо се чува съскащ звук от всички посоки, светкавици летят към небето, разбивайки се с ужасен трясък. Който попадне в него, е загубен. И шумът става все по-силен и по-силен - шум, какъвто никога не сте чували. Небето просветва в червено и зелено, виолетово и ослепително бяло, а отгоре се спуска ужасна, гъста мъгла.

Нямаме къде да се скрием, затова летим ужасени, блъскаме се в прозорци и улични лампи, опитвайки се да избягаме, но над нас има само огън. В паника се издигаме все по-високо, за да избягаме от този шум. Обаче няма как да летим безкрайно високо. Силите ни се изчерпват и ние падаме.”

Събраните птици слушат, притеснени. „Защо“, продължава старата сова, ще попитате вие, този шум, тези безбройни светкавици и гръмотевици в небето се появяват веднъж годишно? Защо хората ги предизвикват? Те наричат това “новогодишни фойерверки” и с тях посрещат Новата година и им се радват. Колкото по-силни и зрелищни са гърмежите, колкото по-ярко блести небето в цветни светлини, толкова по-красиво е за хората. А след фойерверките те се прибират в топлите си жилища и легла и дори не мислят за нас.“

..............................................................................................................................................

Нашите птици имат невероятен слух. Совите долавят цвъртенето на мишка, а косовете и дроздовете могат дори да чуят как дъждовните червеи се готвят да подадат главите си от земята. Ние просто не можем да си представим колко много им влияят новогодишните фойерверки в големия град. Птиците нямат убежища, където да се скрият. Те са създания на въздуха, а в началото на годината там е адът за тях. Обзети от паника, птиците бягат направо към него.

                         Улица в Рим, осеяна с мъртви птици (Нова година 2021)

Тези, които успеят да преминат през дима и пушеците и не загинат дезориентирани със счупен врат или череп, блъснали се в стъкла, дървета, коли и електропроводи, и избягат в небето, от страх и стрес се издигат все по-високо от страх - твърде високо и твърде далеч за много птици. Дивите гъски например в Новогодишната нощ политат до 1000 метра нагоре и изминават до 500 километра разстояние - често падайки от небето в пълно изтощение.

Мъртви и ранени птици от фойерверките в новогодишната нощ на 2023 г. в Лайпциг 

Но дори тези, които успеят да избягат от ада и да достигнат спокойно място, не са в безопасност. Запасите им от енергия, които и без това са оскъдни през зимата, се изчерпват и те трябва да си намерят нови места за гнездене и спане. Много от тях не оцеляват. Всичко това отдавна е научно доказано с помощта на метеорологични радари и GPS предаватели.

От години се води дебат за забраната на фойерверките в новогодишната нощ. Наистина ли обаче се води такъв дебат? Гласовете, които са против, са тихи, поддръжниците на фойерверките са толкова шумни, колкото и техните продукти. Какво от това, че само в една нощ като миналата Нова година фойерверки на стойност 197 милиона евро буквално бяха изгърмяни във въздуха? А огромното количество твърди частици според лекарите било поносимо като краткосрочно неудобство. 

Също и допълнителните емисии на въглероден диоксид в тази нощ били статистически незначителни. Е, вярно, остава боклук. От службата по чистотата ще се погрижат за него. Германската асоциация за пиротехника и фойерверки също успокоява съвестта ни: В края на краищата, отпадъците от новогодишната нощ представляват само 0,05% от годишния обем на отпадъците на всяко домакинство. А 90% от фойерверките са биоразградими. Останалите десет процента от пластмасите в почвата се приемат в името на красивите, шумни фойерверки. 

Какво значение има совата, която е способна да чуе цвърчащата мишка?