От Щефан Щокмар, публикувано в “Die Christengemeinschaft”, брой 7-8/2017г.

“Всеки има право да прави промяна в кралската градина”, може да се прочете и днес на каменна плоча от 1777 г. на стената до входа на Голямата градина в Хановер-Херенхаузен. Следва списък на това, което е "забранено за обикновените хора ... и подлежи на телесно наказание."

                             Надписът и градината в Хановер-Херенхаузен

Да направиш промяна: Градината винаги е била в двояк смисъл място на промяна и развитие. Тук човекът облагородява природата по много интимен начин и защитава с ограда тази облагородена градина от външния гъсталак. С активното си участие в природните събития, в растежа и увяхването в кръговрата на сезоните, той „възпитава“ растенията (и животните) и по този начин създава собствената си жизнена основа. Правейки това, човекът от своя страна се оставя да бъде докоснат от природата:  като наблюдава времето, слуша птиците, наслаждава се на цветята, техните цветове и аромати, оставя почвата да се сипе между пръстите му - всичките му сетива са включени, когато свързва част от своето съществуване с природата, като работи върху нея и заедно с нея. Правейки това, той не само се грижи за собственото си благополучие, но също така поема отговорност и се излага на сетивните и морални въздействия на природата в своята градина – като по този начин прави промени. Облагородяването на външната природа се превръща в самовъзпитание.

Човешката история започва в една градина и многократно е била импулсирана от градини или ситуации, свързани с градини –  като убежището, което Ной си е създал с ковчега, като„затворената градина“ на душата, за която се пее в Соломоновата Песен на песните, или пък като двете градини, които рамкират Великденското събитие. Новият Йерусалим отАпокалипсиса също има формата на градина, чиито дванадесет порти са отворени за всички. Това не е абстрактна цел в края на времената, а по-скоро тя има конкретно въздействие от бъдещето върху настоящето развитие.

Първата среща с Възкръсналия Христос сутринта на Великден се случва в градина. След странната надпревара на двамата ученици Петър и Йоан, тичащи към гроба, след като са чуливестта от Мария Магдалена, тя остава там, плачейки. Два пъти й се задава въпроса: "Жено, защо плачеш?" (Йоан 20:13 и 15) - първо го чува от ангелите, които вижда в празния гроб, аслед като се е обърнала „назад“, от Този, когото тя смята за градинаря. Търсейки Мъртвия, тя няма друго понятие за Онзи, който се е сбогувал с учениците Си с думите „Аз съм истинската лоза“ (Йоан 15:1) и който сега, след като се появява в сферата на живите, замества първоначалния градинар/лозар – Своя Отец. Освен това Онзи, който се явява като градинар, всъщност е Този, който е отстранил тялото. Едва когато Той нарича Мария Магдалена по име и тя се обръща още веднъж, тя Го познава и Го нарича “равуни – учителю мой” (Йоан 20:16). По този начин Мария Магдалена превръща Христос в градинаря на своята душа, преминала през дълбоката болка от загубата и безсилието пред празния гроб. 

В този момент става ясно какво може да означава да „направиш промяна“: въпросната дейност тук не е планирана, а е подготовка чрез отдаденост и състрадание. Мария Магдалена вероятно е единствената, която осъзнава предизвестията на Исус за смъртта Му в сърцето си и като подготовка за нея Го помазва със скъпоценното масло от нард (Йоан 12:7).

Христос, „добрият  пастир“, който нарича „своите овце по име“ (Йоан 10:3), сега също е Господарят на една нова Едемска градина, в която може да се превърне цялата Земя, обитавана и оформяна от човека.  Неслучайно тази архетипна среща между същества се случва в една градина!

Даването на име

Да наричаш съществата с техните имена – това е била първата културна задача на човека, когото Бог създава „от пръстта на земята“ – на еврейски “ădāmāh”, т.е. от обработваема земя – и го поставя в градината, която е засадил „на изток“, в Едем (“наслада”) (Битие 2:4 и сл.). За да не бъде човек сам там, „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й.” (Битие 2:19)

Като назовава това, което е произлязло от Божието Слово, човекът се запознава със своята среда и в същото време завършва божественото творение, чрез което самият му Създател придобива нов поглед върху него през очите на Своето творение. – Какво дава способносттана човека, който все още не е ял от дървото на познанието, да гонаправи? Дали в даването на имена не се крие разпознаването на това, което той носи в себе си като широк спектър от духовни възможности и способности и което сега се изправя пред него, разпръснато в разнообразието от животни?

С именуването се извършва първото изправяне на човека пред света, неговото обособяване, поради което и сред животните „за човека не се намери помощник, нему подобен” (Бит. 2:20). И така, след като жената е създадена от реброто му като помощник на собствения му вид, настъпва това, което обикновено се нарича Грехопадението на човека (Фридрих Шилер го описва като „най-щастливото и най-велико събитие в човешката история“), а също и неговото изгонване от Рая.

Едва сега първоначалната Райска градина, „буйната земя“, получава отделяща я защита и се превръща в рай в първоначалния смисъл на думата (от персийски pairadaezu “ограждане или заграждане на място”; Битие говори само за Едемската градина) и вече в него не могат да влизат „обикновени хора“, каквито сега са станали Адам и Ева: Бог нарежда входа към градината с все още недокоснатото Дърво на живота да бъде пазен от херувим с огнен меч.

Сега човекът е изцяло зависим от труда на ръцете си и трябва на свой ред да защитава от дивата природа облагороденото, което с мъка е отвоювал от земята в трудности, болести и смърт – с помощта на огради, стени и други заграждения. Така се появява втора градина като собствено творение на човека, докато първата градина, сега затворен за него Рай, се превръща в бленувано и обещано място.

В същото време извикването на Мария Магдалена от Възкръсналия по име сочи към бъдещето. Можем да приемем, че с този акт тя става една от тези, които в Апокалипсиса са назовани„победители” от Онзи, който казва за Себе Си „бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков” (Откр. 1:18). „На оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (Откр. 2:7) и „и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред Моя Отец и пред Неговите Ангели” (Откр. 3:5). – Както при срещата на Мария Магдалена с Възкръсналия Христос, вече не човекът дава името, а той е назован и призован въз основа на активното му отношение към себе си: „От силата, която свързва всички същества, човекът, който победи себе си, се освобождава“. (Гьоте, “Тайни”)…

Гетсимания и Градината на гроба във Великденското утро 

По време на престоя си на Земята Христос многократно се е оттеглял със Своите ученици в Гетсиманската градина в подножието на Елеонската планина пред портите на Йерусалим. Той отива там с тях и след пасхалната трапеза, на която е разделил хляба с предателя, и им говори за вече съществуващата Си уязвимост: „душата Ми е прескръбна до смърт...” (Матей 26:38). Той три пъти моли трима от учениците, сред тях Петър и Йоан, които също ще дойдат при празния гроб с Мария Магдалена във Великденската сутрин, да бдят с Него. Но те все заспиват, така че Той се моли на Отца в пълна самота и се предава напълно на волята Му: „... обаче не както Аз искам, а както Ти“. Сякаш за момент е бил откъснат от духовния си произход. 

Именно като се отказва напълно от собствената Си воля, Христос окончателно става човек и като такъв се оставя на милостта на Своите преследвачи. Предателят Юда Го целува и Годокосва интимно, но изцяло по собствена воля. Никой от учениците не е в състояние да се справи с това събитие; всички се разбягват, а Петър според предсказаното скоро ще се отрече от Него три пъти. – Както в Рая въплъщението на земния човек е инициирано от съблазняването му от змията, така смъртта на въплътения Бог е инициирана от предателството на Юда в Гетсиманската градина. Колкото и да е странно, последната е единствената конкретна библейска градина, оцеляла през вековете и все още може да бъде посетена днес, докато градината от Великденското утро  може да се намери само в имагинация.

                        Гетсиманската градина - съвременен вид 

На кръста, който според легендата бил направен от дървото, под което Адам съгрешил, Христос пророкува на единия от разпнатите с Него разбойници: „Днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). 17 След като Той предава духа Си, тялото се полага в „нов гроб“, разположен в градина близо до мястото на черепа - Голгота (Йоан 19:41).

И в тази градина с вече празния гроб Мария Магдалена първа вижда Възкръсналия в образа на градинаря. Въпреки нейните чисти намерения, Той не дава на нея, която е търсила тялото, да го докосне: "Noli me tangere - Не ме докосвай, защото още не съм се възнесъл при Отца си" (Йоан 20:17). По този начин Той дава ясно да се разбере, че Неговата телесност вече е променена. Както заповедта да не се яде от дървото на познанието е стояло на прага към земното съзнание, така и заповедта за недокосване намеква за преодоляване на чисто земното съзнание.

Събитията около смъртта и Възкресението в двете градини – Гетсиманската градина на Елеонския хълм и Градината на гроба на хълма Голгота – не могат да бъдат по-различни. В Гетсимания Христос става напълно човек и като такъв стои пред Бог Отец, който сега е отвъд Него. Така Той се предава на хората.

Сутринта на Великден Той първо се разкрива като възкръснал на Своята вярна ученичка Мария Магдалена, която търси тялото Му, за да го помаже. Тук се преплитат различни нива на битието; В акта на взаимното разпознаване отвъдното се случва в този свят и така за момент е възможна среща на равен с равна, която кулминира в апостолското поръчение към Мария Магдалена: „… иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог.“ (Йоан 20:17)

Споменатата полярност е изразена и в много художествени изображения: Този, който се бори със смъртта в Гетсиманската градина, обикновено коленичи на издигната скала или в подножието на скалист склон, докато учениците лежат долу. Образите на срещата с Мария Магдалена, от друга страна, изрично подчертават защитената градина, в чиято атмосфера сякаш е потопен Възкръсналият Христос. Често може да се види изразителна игра на ръцете, насочени една към друга.

Сега Христос е „Големият градинар”, който като Новият Адам дава възможност на човека да поеме отново своята градинарска служба, започнала в Едемската градина със задачата да облагородява, съхранява и наименува. Преодолявайки личния интерес, той може да позволи на Земята, която тогава е била прокълната заради него, да участва в акта на Христовото Възкресение, защото „и тварите с нетърпение очакват прославянето на синовете Божии, защото се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите те ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии.Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега.“ (Римляни 8:19-22) 

От съграждащата сила, получена от отделния човек в смирената среща, човекът почита тварите и го освобождава от техния плен – като един вид обновяване на назоваването, което вече се извършва изцяло заради тварите. По този начин и Земята вече може да се превърне в световна градина, в Нов Йерусалим, отворен за всички, които тръгват по пътя на себенадмогването.

Ако се проследи по такъв начин образът на градината през Стария и Новия завет, ни се разкрива общият път на Земята и човека. Природата прави човешкия живот на Земята възможен и на свой ред участва в действията на човека. Дали тя също може да бъде спасена заедно с него, вече е изцяло в неговите ръце: Искам ли да направя промяна? 

Бягащият момък в Гетсимания  

Евангелието от Марко ни разказва с няколко кратки думи една много странна сцена, случила се след залавянето на Исус в Гетсимания. Тя сякаш напълно изпада от рамката на иначе описаните събития и изглежда толкова по-странна, колкото по-драматична е в своята краткост: тя проблясва в Евангелието като ярка светкавица. “Един момък, обвит с платнище по голо тяло, вървеше подире Му; и войниците го хванаха. Но той, като остави платнището, избяга гол от тях” (Марко 14:51-52).

Какво иска да каже Евангелието с този образ? Досегашният обичаен начин на разглеждане на евангелските разкази, който не вижда нищо друго освен външни исторически събития, не можа да открие никакъв смисъл в тази сцена. Измисляха се какви ли не литературни догадки и хипотези, но авторите оставаха в пълно неведение, както например Йоханес Вайс:

“Единствено Марко предлага странното съобщение за бягащия момък. То създава впечатление за някаква добавка, тъй като не изглежда, че момъкът принадлежи към Дванадесетте, в противен случай неговото следване би трябвало да е споменато по-рано. Отдавна се предполага, че евангелистът не би споменал това незначително обстоятелство, ако не проявяваше особен интерес към личността, и мнозина допускат, че този младеж е самият евангелист, който се представя по този начин, така както художникът поставя името си в някой тъмен ъгъл на картината.

Предполага се също, че този момък е бил синът на дома, в който се е състояла Последната вечеря, а именно Йоан Марко, син на Мария (Деяния 12:12), в чийто дом се събирали учениците и след смъртта на Исус. Това съчетание обаче става толкова по-съмнително, колкото повече си даваме сметка, че разказът на Марко за Страстите като цяло не предлага кой знае колко добра йерусалимска традиция. Освен това е много съмнително дали това малко съобщение идва от самия автор на Евангелието... Момъкът, който очевидно не е възнамерявал да прекара нощта на Елеонския хълм, а да се върне у дома, не е бил гол, както първоначално бихме разбрали гръцката дума, а само облечен в домашните си дрехи, т.е. само с долна дреха, подобна на риза (хитон). Вместо връхна дреха (химатион) той е имал покривало или наметало, свободно увито около него и то останало в ръцете на похитителите". 

Подобно виждане приема за даденост, че с тази сцена Евангелието описва външен физически процес. На автора дори не му хрумва, че по този начин въвежда в собственото си разбиране за Евангелието една напълно недоказана предпоставка. Щом човек започне да си представя по-подробно сцената, приемана като външен процес, се натъква на абсурди. Какво означава, че момъкът, облечен само в риза, е следвал върволицата със заловения Христос? И какво може да има предвид Евангелието, като набляга толкова ясно на тази подробност? Тъй като наистина не могат да се намерят правилни отговори на тези въпроси, се твърди - абсолютно произволно по отношение на евангелския текст -, че момъкът изобщо не е бил гол под ленената риза, която е оставил.

Често се изказва предположението, че евангелистът Марко е искал да изобрази самия себе си, което може би е породило някои правдоподобни идеи за онези, които не са могли да разберат сцената по друг начин освен физически. 

“Предаването на Христос с войник, преследващ евангелиста Марко” (ок. 1522) от Антонио да Кореджо (1489–1534), Национална галерия в Парма

Освен че тази хипотеза се основава на неправилно литературно схващане за евангелистите като автори на Евангелията, тя е конструкция от много недоказани предположения. В Деяния на апостолите като спътник на Павел по време на първото пътуване е посочен един Йоан Марко (13:25), който е син на някоя Мария, в чийто дом Петър, освободен от затвора, е намерил молитвена общност (12:12). Ако този Йоан Марко е идентичен с евангелиста Марко, ако освен това майката на Йоан Марко е принадлежала към по-широкия кръг от ученици още преди смъртта на Христос, ако даже нейната къща е била тази, в която се е състояла Тайната вечеря или ако Мария, майката на Йоан Марко, вече е пребивавала в къщата на Тайната вечеря на Велики четвъртък, тогава може би ще има място за следното измислено събитие: Момчето, развълнувано от празненството, което кръгът от вдъхващи страхопочитание мъже организира в дома на майка му, следва тези мъже незабелязано, когато те напускат къщата, отива с тях в Гетсимания, не иска да се отдели от Исус дори след залавянето Му и накрая е хванато от преследвачите; то обаче се измъква от хватката им, като оставя долната дреха, с която единствено е облечено. И дори ако тази изфантазирана случка беше вярна, пак щеше да остане открит въпросът защо Евангелието споменава това обстоятелство, което е толкова незначително, когато се разглежда цялото... (вж. цитата от Йоханес Вайс).

Сцената на бягащия момък не само се появява сама по себе си в напълно нова светлина, но и ни позволява да разпознаем най-дълбоките връзки и мистерии на Христовото същество и съдбата на учениците, ако погледнем на нея по начин, който, първо, отчита напълно реални свръхсетивни процеси и второ, умее да борави с ключа на композиционната тайна.

Понятието за реален духовен процес днес е трудно постижимо, защото сугестивното въздействие на материалистическите мисловни навици все още е много силно. И все пак Евангелието всъщност трябва незабавно да събуди това понятие навсякъде, където то липсва. Как например можем да разберем без него преображението на Христос? Самото Евангелие описва преживяната от учениците троичност: Христос между Мойсей и Илия като видение: “Когато слизаха от планината, Иисус им заповяда и каза: никому не обаждайте за това видение …” (Мат. 17:9). 

Онзи, който може да разпознае историческата реалност само по отношение на външни, физически възприемаеми процеси, логично ще трябва да каже: Тогава преображението е било просто сън на учениците, който наистина е бил много красив и смислен, но на който не е реално събитие; преображението на Христос не се е случило, то не е история във външен смисъл. И все пак то е напълно реално събитие, то е история, то наистина се е случило, макар и в свръхсетивна област, където не прониква сетивното възприятие, а по-скоро онова ясновидство, с което тримата ученици са били удостоени на планината.

Сцената на бягащия момък в Гетсимания също има своята свръхсетивна реалност. Това не е пряко заявено в самото Евангелие. Евангелието просто продължава да съобщава с еднаква образност и живост, независимо дали става дума за физически или свръхсетивни събития; духовните факти също са описани с образи, взети от света на сетивата, защото те са се представили в тези образи и на ясновидството, от което произлизат Евангелията. Но в образите, които се използват като изразни средства, винаги има начин да се направи разграничение между физическите и духовните процеси. Момъкът е изобразен като облечен само в бяла ленена риза. Той не е вътре в дрехата си, а е извън своите обвивки.

Същинската дреха на човека на земята е неговото физическо тяло. Символите на живота и обичаите показват, че дрехата, която човек облича, е потвърждение на неговото съществуване в тялото. Сутрин, след като се събуди, човек се облича с обвивката на тялото си и през целия ден носи покривалото на дрехата, за да подчертае, че е буден. Вечер, когато заспива, той оставя със своята душа обвивката на тялото си и символизира това, като сваля дрехите си. През нощта човекът остава облечен само в бялата риза, което символизира как във физическото тяло, след като душевно-духовното се е отделило от него, чистата етерна обвивка на изграждащите сили (етерното тяло) продължава да функционира, изпълвайки физическото тяло, което иначе е изложено на разпад, с процеси на живот и растеж. Това, което се случва по време на сън, се случва и когато човек се измъкне от връзката между душевно-духовното и физическото чрез духовни преживявания. Физическото око не вижда никаква значителна промяна по време на такива преходи като заспиването или всяко друго освобождаване от тялото, защото то е в състояние да възприема само дрехата на физическото тяло. За духовното зрение човекът, който се е освободил от физическата обвивка, може да се представи като младеж в бяла риза. На този, който трудно се отделя от физическо-сетивното схващане на историята за бягащия момък, може да се зададе въпросът: Смятате ли, че момъкът, за когото разказва Великденската история, е физическо-сетивна фигура? - “Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха. А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук” (Марко 16:5-6). Само глава и половина разделят сцената с бягащия момък и тази с момъка при гроба. Подобно на втория, първият също не е физическа, сетивна фигура. И в четенето на Евангелията ще настъпи напълно нова епоха, когато от новопробуденото чувство за образност и от способността да се съпоставят различните евангелски откъси хората разпознаят, че двете фигури в 14-та и 16-та глава на Евангелието от Марко имат реална връзка помежду си.

Днес твърдението, че при една или друга сцена от Евангелието става въпрос за свръхсетивен процес, със сигурност все още е изолирана хипотеза за мнозина по отношение на някоя подробност. Първо трябва да се проправи път на духовното разбиране на свръхсетивните явления не само в Евангелието, но и изобщо.

Както можем да бъдем благодарни за всичко, което физическият пейзаж на Палестина прави по-живо и достъпно за нас като арена на живота на Исус, така трябва да бъдем още по-благодарни на антропософията, доколкото тя отключва висшата география на Евангелието и живота на Христос. Чрез нея е възможно да се види и опознае по-високото ниво, по-висшият план, на който се случва Евангелието, освен физическия план на палестинската скалиста земя.

Нека сега приложим ключа на композицията и към загадъчната сцена с бягащия момък. След това ще съпоставим тази сцена с две други, които следват разказа за Гетсимания в Евангелията. Първата се съдържа в самото Евангелие от Марко: това е гореспоменатата сцена с момъка при гроба в началото на великденските разкази; втората е един скрит паралел, неразпознаваем на пръв поглед, който Евангелието от Йоан представя непосредствено след случката в Гетсимания.

Виденията на ангела, които са имали жените при гроба на Великден сутринта, са описани с различни имена в четирите евангелия: Матей говори за ангела Господен, а Марко - за момък, Лука - за двама мъже в бляскави дрехи, а Йоан - за двама ангели в бяло облекло. Фактът, че тези названия имат за цел да означат нещо специфично във всеки отделен случай и следователно трябва да се разбират точно, се дължи не на последно място на това, че двете средни евангелия последователно запазват своите обозначения в няколко пасажа. Двамата мъже в бели одежди се появяват още веднъж при Лука (Деяния на апостолите) след Великден: в разказа за Възнесението. Марко споменава момъка веднъж още преди Великден: и това е загадъчната сцена, която е добавена тук към разказа за Гетсимания. 

Можем да разглеждаме духовните фигури, които се показват на жените при празния гроб, като ангелски същества от йерархичния кръг на Христовото същество. Духове от всички ангелски йерархии са участвали във въплъщението на висшия божествен Христов Аз в човешкото същество на Исус от Назарет. Човекът Исус е бил като камъка Авен-Езер, над който старозаветният патриарх Яков е видял небесната стълба на божествените царства на съществата, които се издигат и спускат като небесни сили и си предават един на друг златните ведра. Както е имало един човек, който е станал Христофор, Христоносец, за спасението на всички останали хора, така може да има, невидими за невъоръженото земно око, над него ангел на Христос, архангел на Христос и още по-нагоре във всички йерархии до серафимите, специално отредени за Христос и проникнати от Него служещи духове.

На сутринта на Великден, тъй като самият Христос все още не се е открил на жените в новата си духовна и телесна форма на Възкресението, те виждат ангелски същества-посланици, които обаче са толкова специфично и тясно свързани с Христовото същество, че може да се каже, че са част или късче от него. И така през ангелската прозрачност жените в крайна сметка преживяват и самото Христово същество.

В този смисъл когато Исус е пленен в Гетсимания, в образа на бягащия момък също се появява същество, което принадлежи към йерархичния кръг от духове на Христовото същество. 

Станали сме съпричастни на факта, че божественото съдържание, което е било въплътено в човешките обвивки на Исус в продължение на три години след кръщението на Исус в река Йордан, вече започва да се откъсва от тези обвивки. Преследвачите не могат да уловят самия Христос и да имат власт над Него чрез разпъването на кръста. В края на краищата те държат в ръцете си само обвивките. Момъкът, който при бягството си оставя долната си риза в ръцете на преследвачите, е един йерархичен слой на самото Христово същество.  

На 4 април 2025 г. се проведе голямо глобално учение (https://www.who.int/news/item/04-04-2025-who-brings-countries-together-to-test-collective-pandemic-response ) наречено „Exercise Polaris“ под ръководството на Световната здравна организация (СЗО) – международно учение срещу пандемия, в което лица, вземащи решения, и здравни институции от много страни симулираха своята реакция на фиктивното избухване на смъртоносна болест. Учението беше координирано от новия Глобален здравен корпус за спешни случаи (Global Health Emergency Corps), подкрепен от СЗО, УНИЦЕФ, Международната организация по миграция (IOM) и Глобалната мрежа за предупреждение и реагиране при епидемии (GOARN).

Но докато СЗО представя на своята интернет страница учението със сухи технократски изрази, възникват два горещи въпроса: Кои държави са участвали? И защо почти никоя утвърдена медия не съобщава за този сериозен тест на една глобална здравна власт?

Когато се практикуват глобални властови структури, но никой не гледа

Според СЗО учението “Поларис“ служи да се тества колективната координация при кризи в случай на сериозна трансгранична епидемия – по същество това, за което от месеци се подготвя планираният пандемичен договор. Но докато обществеността обсъжда пробивите в изкуствения интелект или ескалацията в Близкия изток, тече паралелно тестване за това как националните и международните компетентни органи трябва да си взаимодействат в случай на пандемия – включително с евентуална намеса в свободата на държавите да вземат решения.

Истинският Спасител на света, нарисуван от Тициан (ок. 1570, от колекцията на Ермитажа)

В публикацията си СЗО дори не посочва всички страни, участвали в учението. Споменават се само няколко, като например Германия, Австралия, Бразилия и Уганда. Имаме глобална селекция, но комуникационната стратегия е изненадващо тиха.

Мълчание вместо големи заглавия: Защо масмедиите не съобщават?

Фактът, че големите медии на практика напълно игнорират това всеобхватно учение, е най-малкото странени тревожен от гледна точка на демократичните принципи. Възможни са следните причини, заради коитомедиите си затварят очите:

* Политическата чувствителност: Учението засяга чувствителни въпроси като правомощията на СЗО, националния суверенитет, дигиталните здравни лични карти и създаването на международен кризисен пандемичен корпус.

* Контрол върху наратива: Особено в горещата фаза на преговорите за договора за пандемиите преди Световната здравна асамблея в края на май, евентуална широка дискусия би могла да застраши планираното споразумение.

* Умората от пандемията: Редакциите се фокусират върху теми с широк обхват, а терминът „пандемия“ вече е предизвикал в голяма част от хората умора, недоверие и раздразнителни реакции.

* Замесени са международни институции: Много медии си сътрудничат с фондации и организации, които са партньори или донори на СЗО. Това води до липсата на интерес от страна на техните журналисти да задават критични въпроси.

Контрол без съгласие? 

Това, което е било проиграно, не е безобидна симулация. То е истински тест за бъдещ властови инструмент, който има за цел да направи възможен нов начин на вземане на решения при пандемии – с централна координация, глобална свързаност, с потенциално заобикаляне на националните парламенти.

Самата СЗО открито заявява, че учението “Поларис” е било и “бойното кръщение” на новия Глобален здравен корпус за спешни случаи  – един вид глобално здравно НАТО с достъп до пътищата на вземане на решения, логистиката и евентуално до базите данни.

И въпреки това обществеността е оставена на тъмно.

Изводът е, че тук не се отработва някаква криза, а нейното управление.

В демократичните общества всяка концентрация на власт трябва да бъде подложена на обществен контрол – особено когато глобални институции като СЗО формират нови структури, които биха могли да отменят вземането на национални решения по време на криза. Вместо това подобно развитие се проиграва – ако изобщо се проиграва – зад затворени врати и се потапя в медийна дупка.

Точно затова днес трябва да се запитаме кой ще взема решенията при следващата пандемия – и защо трябва да научаваме това едва когато стане твърде късно.

Бележка: Участващите страни са: Германия, Дания, Етиопия, Ирак, Канада, Катар, Колумбия, Коста Рика, Мозамбик, Непал, Пакистан, Саудитска Арабия, Сомалия, Уганда и Украйна. 

По същото време, докато се намира в затвора в Ландсберг, и Хитлер работи върху собствените си “ръководни принципи“ - противоположната програма “Моята борба“. В едно духовно описание от Ита Вегман, в което тя си припомня разговор с Щайнер от времето преди той да легне болен, се казва: “Един ден Рудолф Щайнер ми разказа как антимихаилови демони са се захванали безмилостно да осуетят и разрушат делото на Михаил.“ Решаващият фактор, казва Щайнер по онова време, ще бъде дали импулсите на Михаил, нахлули толкова мощно на Коледната конференция, все пак ще постигнат пробив. “Моят тревожен въпрос беше: Какво ще стане, ако това не се случи? И отговорът гласеше: тогава ще влезе в сила кармата.” В биографична лекция от 27.2.1931 г. в Лондон Ита Вегман загатва, че болничното легло на Щайнер е било арена на жестоки духовни битки от такъв вид: “Ще подминатук болезнените часове, седмици и месеци на неговото боледуване на леглото в ателието, над които аз бдях. Не е възможно да се опише каква борба се водеше срещу настъплението на вражеските сили в тези тихи часове.”
                     

            Ита Вегман в ателието на Рудолф Щайнер на 21.3.1925 г.

"Битка с демоните всяка нощ“, се казва в една от бележките на Щайнер. Ита Вегман си записва някои от неговите думи: “Наистина се надявам да се оправя отново”, “Решението трябва да бъде взето скоро, или-или …“

За по-голямата част от шестте месеца обаче не е известно нищо и оцелелите документи могат в най-добрия случай да се смятат за фрагменти от по-широк контекст. Без съмнение Рудолф Щайнер и Ита Вегман продължават да работят в тясно сътрудничество дори в трудните условия - “ХристиянРозенкройц изигра голяма роля в тези [съвместни] медитации“, подчертава Вегман. Въпреки всички ограничения, Рудолф Щайнер се опитва да развие Висшето училище с неговите секции и основнидейности. По негова молба Ита Вегман иска от Карл Шуберт на 21-ви ноември разчетената от негостенограма на лечебно-педагогическия курс за предстоящото му издаване като публикация на Висшето училище); Само седмица по-късно тя пише на ръководителката на клона в Щутгарт за планираното издание на лекциите върху кармата от септември 1924 г.: “Това ще бъде следващата задача на доктораи веднага щом здравето му го позволи, той ще се заеме с нея." През ноември Щайнер приема за кратко и Емил Лайнхас заради акционерното дружество “Идният ден“, което трябва да бъде ликвидирано: (“Бях шокиран от вида му. Беше измършавял до степен на скелет”), както и граф Лудвиг Полцер-Ходиц, с когото той разговаря за бъдещето на Михаиловата школа и нейните класове.

Коледа и Нова година 1924/25

Щайнер също не забравя поканата за празненството на Алберт Щефен, навършил 40 години на 10.12.1924 г., и изпраща писмо до събраните гости, с което почита работата на Щефен и неговатаангажираност към Антропософското общество. Рудолф Щайнер все още се надява, че то ще заработи, че ще има единство на волята в духа на Михаил, дори ако той вече не може да изнася класните уроци и лекциите за кармата.

На 24-ти декември Рудолф Щайнер приветства членовете, дошли в Гьотеанума за Коледа и събрани в дърводелната, с писмо, прочетено от Мари Щайнер-фон Сиверс. Той припомня решаващата Коледнаконференция, проведена на същото място година по-рано, която е дала “нов живот“ и е поставиладуховната основа на обществото. Щайнер отново говори за “безпрецедентната, саможертвена грижа на приятелката д-р И. Вегман” и предава поздрави от нея. В писмото обаче не се споменава някаквоподобрение на състоянието му или възобновяване на работата; предните дни той вдига вечер температура и е в окаяно състояние. Въпреки това три нови, дълги и силно впечатляващи негови текстаса прочетени на коледната среща от Мари Щайнер-фон Сиверс (на 24.12.1924 г., 1.-2.1.1925 г.), започвайки с: “Коледно съзерцание: Мистерията на Логоса“. На 28.12.1924 г. за първи път цялата медитация на основополагащия камък, вече с четвъртия стих, е изпълнена евритмично в залата на дърводелната. На 2.1.1925 г. в прощалното писмо на Рудолф Щайнер до участниците се казва: “Този път бях обединен с вас тук само духом. Въпреки това се надявам, че силите в сърцата ви, които бяха запалени от Коледната конференция миналата година, са получили нов тласък.” Той “горещо” се надява на това и отново предава поздрави от Ита Вегман.

Това, което членовете не могат да знаят, е, че на Нова година Рудолф Щайнер е преминал през екзистенциална криза с временна загуба на съзнание - на втората годишнина от унищожителнияпожар и точно една година след срива, преживян на вечеринката в края на Коледнатаконференция. Седмица по-късно в писмо от сътрудничката на Ита Вегман Мин Фихоф до Кларита Бергер се казва: “Госпожа докторката [Вегман] е напълно отчаяна, защото докторът [Щайнер] става все по-слаб и по-слаб.”

Ита Вегман моли Хилма Валтер винаги да спи в предверието на ателието през нощта: “Госпожа доктор [Вегман] смята, че е ужасно самотна, ако е там сама.“

Въпреки съпротивата изкопните работи за втората сграда започват през януари 1925 г., след като Федералният съвет в Берн отхвърля ново предложение от Комитета за действие срещу строителството;според Федералния съвет решението от Солотурн е решаващо. Професорът по архитектура Ернст Фихтер от Техническия университет в Щутгарт идва в Дорнах за среща с Рудолф Щайнер относно строежа. Но Щайнер е твърде слаб, за да го приеме; В края на краищата Фихтер дълго съзерцавапластилиновия макет на Втория Гьотеанум в Стъклената къща: “В него можеше да се зърне една неописуемо възвишена сграда.“ Професорът впоследствие се застъпва за строителния проект в университета в Щутгарт пред колеги, студенти и в специализирани списания в Германия и Швейцария. Неговият десетгодишен син Ник, който е претърпял сериозно нараняване на окото през лятото на 1924 г. и е бил лекуван в Щутгартския клинично-терапевтичен институт с подкрепата на Щайнер, е приет отРудолф Щайнер в Дорнах; Щайнер специално моли Вегман да види момчето на Богоявление. По-късно то пише за срещата си с Щайнер в ателието: “Трябваше да измина няколко метра през стаята сам. Пътят ми се стори безкраен. Там стоеше могъщата дървена скулптура, която първа привлече вниманието ми. Леглото на Рудолф Щайнер стоеше пред тази статуя на Христос. Колкото повече приближавах, толкова по-тържествена и грандиозна ставаше тази последна среща. Рудолф Щайнер седна в леглото и ме погледна с очи, които излъчваха неописуема любов. Физическото пространство изчезна, появи се необятен простор, придружен от блестяща топлина. Не помня какво ми каза. След това той постави ръката си на главата ми и изрече думите, които оттогава са останали в мен: “Така е добре.“

Последните три месеца

Само през януари 1925 г. Рудолф Щайнер пише още шест дълги основополагащи текста с “ръководнипринципи“, които засягат въплъщението от света на духовните йерархии, но също и миналата и бъдещата съдба на Земята и макрокосмоса. В Дорнах е студено, има грипна епидемия, ателието се отоплява само с малка печка и всичко е изключително скромно, дори бедно. Въпреки това Рудолф Щайнер изчита отново цялата си книга “Въведение в Тайната наука“ за ново издание с нов предговор - “Всичко, което успях да кажа оттогава, ако е вмъкнато на правилното място в тази книга, се явява като по-нататъшно развитие на схемата от онова време.“ През втората седмица на февруари той предаваритуален текст за назначаването на Фридрих Рителмайер като главен ръководител на Християнскатаобщност, а на 22-ри февруари за рождения ден на Ита Вегман й дава ключовата медитация за Ефес. Пет дни по-късно Щайнер навършва 64 години в ателието си. “Надявам се, че това писмо ще пристигненавреме и ще ти донесе цялата ми любов, почитание и благодарност от мое име и от името на човечеството“, му пише Мари Щайнер-фон Сиверс от Берлин. Алберт Щефен говори за делото на живота на Щайнер в залата на дърводелната и прочита медитацията на основополагащия камък и Михаиловата имагинация. Валдорфските ученици от Щутгарт изпращат голям пакет с подаръци, който съдържа и издание на мистерийните драми, подвързани в червена и синя кожа (“с корица и гръб, които никой професионален книговезец не би могъл да направи по-чисто“, А. Щефен). На същия ден, 27.2.1925 г., Хитлер преосновава нацистката партия и изнася реч за “Бъдещето на Германия“.

Рудолф Щайнер все още иска да продължи да работи: "Трябва скоро да бъда в състояние да работя, защото не можете да си представите какво ще стане, ако след всичко, което се случи, строителствотопрекъсне заради болестта ми", пише той на Мари Щайнер-фон Сиверс на 5-ти март. Работата по кофража на колоните вече е започнала и тяхното изливане е предвидено за края на март. Но на 23-ти март в друго писмо до нея се казва: “Всичко при мен върви ужасно бавно; доста съм отчаян от това забавяне."

Щайнер отново посреща граф Полцер-Ходиц и техният разговор е пак за Михаиловата школа и нейното основаване в отговор на въпроса-молба на Ита Вегман: “Само благодарение на този така зададен въпрос [на Ита Вегман] стана възможно да се учреди Михаиловата школа на Земята. В нея се крие сърцевината на бъдещето като възможност. Само ако членовете можеха да разберат това: като възможност.” В тази връзка Щайнер също казва на Полцер-Ходиц: “Когато провеждате класните уроци, независимо къде, имайте предвид през цялото време, че Вие не четете образователна лекция, а по-скоро сте въвлечени в действие, трябва да извършите действие, което може да ни свърже с мистерийния поток на всички времена.“ На 28-ми март Рудолф Щайнер подписва 13 сини карти за нови членове на Висшето училище.

Той продължава да пише “Ръководните принципи” и автобиографията си до своята смърт - до завършената последна част “От природата към подприродата“: “Човек трябва да намери силата, вътрешната сила на познанието, за да не бъде завладян от Ариман в техническата култура. Следователно подприродата трябва да бъде разбрана. Но тя може да бъда разбрана само тогава, когато в духовното познание човекът се издигне поне толкова високо към извънземната надприрода, колкото дълбоко е слязъл с техниката в подприродата. […] И именно чрез познавателното приемане на онази духовност, до която ариманичните същества нямат никакъв достъп, човекът добива сила, за да застане в света срещу Ариман.” Щайнер добавя думата „познавателното“ към своя ръкопис накрая.

На 29-ти март, когато Хитлер прави първото си посещение във Ваймар, който град през следващите години той ще разшири в престижна крепост на националсоциализма (с основаването на СС и “Хитлерюгенд” във Ваймар и на “образцовия“ концентрационен лагер в Бухенвалд и т.н.), Рудолф Щайнер предава на Ита Вегман коригираните коректури на нейната медицинска книга, първия специализиран учебник на Висшето училище въобще. “Той беше много радостен, когато ми я предаде: вкнигата бяха казани важни неща.” Щайнер пита дали съседното ателие ще бъде готово скоро, за да може да работи върху вътрешния модел на новия Гьотеанум. На следващия ден, сутринта на 30-ти март, около 10 часа сутринта, Рудолф Щайнер почива.

Източник: https://dasgoetheanum.com/im-atelier-das-krankenlager-rudolf-steiners/

Бележки

1 Всички цитати са от Петер Селг, “Последните години. Дорнах, октомври 1924 - март 1925 г. В: Петер Селг, “Рудолф Щайнер. 1861 -1925. История на живота и делото му”, том 7, Арлесхайм 2017, стр. 2021 -2115 и Петер Селг, “Ателието на Рудолф Щайнер. Последните години от живота му”, Арлесхайм 2019 г.

2 Срв. Петер Селг, “Далеч надвишаващ нормалното ни съзнание...“ Дорнах, септември 1924 г. Последните курсове на Рудолф Щайнер”, Арлесхайм 2024.

Това е материал на Петер Селг по повод стогодишнината от смъртта на Рудолф Щайнер на 30.3.1925 г.

В ателието – болничното легло на Рудолф Щайнер 

Първи октомври 1924 г. до 30-ти март 1925 г. – “Внезапен край [на септемврийските курсове]: започна болестта на Рудолф Щайнер. 

Положението напълно се промени. Напуснах клиниката, за да се грижа за д-р Щайнер, нямах никаква представа за трудностите, които можеха да дойдат“, спомня си Ита Вегман .1 Във вторник, 30.10.1924 г., тя изпраща телеграми до своите колеги Лудвиг Нол и Еберхард Шиклер и ги моли да дойдат в Арлесхайм, за да осигурят подкрепа в клиниката по време на нейното отсъствие, а Нол да помогне и при лечението на Рудолф Щайнер. Ден по-късно, на 1-ви октомври, Щайнер се сбогува в дом Ханзи - "Отивам горе за два дни", казва той на Хелене Леман. В крайна сметка той лежи болен в ателието си в дърводелския комплекс в продължение на шест месеца и никога повече не се връща. “Когато видя уплашеното ми лице, той започна да ме утешава“, спомня си Хелене Леман.

Мари Щайнер-фон Сиверс е заминала предния ден, на 30-ти септември, на едноседмично турне с Евритмичния ансамбъл на Гьотеанума в Германия. Предвид здравословното състояние на Щайнер тя всъщност не иска да отиде. На 2-ри октомври той я информира за преместването си, за да бъде лекуван и обгрижван: “И така, сега съм тук и ще остана колкото е нужно“.

                           Съвременен вид на сградата и ателието 

Прикован към болничното легло

Щайнер не отива в клинично-терапевтичния институт на Ита Вегман в Арлесхайм, а в познатата си стая в Гьотеанума, в която е работил почти десет години – в неговото “скулптурно ателие“, където са се провеждали и много други дейности и изключително важни разговори. Отива там, където е мястото на дървената скулптура на Христос, до която ще почине шест месеца по-късно. Той успява физически да издържи шестте паралелни септемврийски курса със 70 лекции, 400 индивидуални разговора и безброй други дейности 2, включително кратката реч в навечерието на Михаиловден; след това силите му се изчерпват. “Сякаш Рудолф Щайнер искаше да направи всичко възможно, за да постигне нещо от това, което трябваше да бъде постигнато духовно [със септемврийските курсове]“, пише Ита Вегман; Щайнер съобщава на Мари Щайнер-фон Сиверс на 6-ти октомври от ателието, че е постъпил по този начин от “чувство за дълг към висшите сили“. През следващите седмици той отново и отново ще подчертава, че ще намери сили за курсовете през септември, но не и за безкрайните лични проблеми, грижи и желания на членовете.

С ръкописно съобщение на таблото за обяви в дърводелната на 2-ри октомври Рудолф Щайнер отменя следващите обявени лекции; седмица по-късно, на 10-ти октомври (а скоро след това и в новинарския бюлетин на седмичника “Дас Гьотеанум” той моли да престанат всякакви по-нататъшни спекулации на членовете относно неговото здравословно състояние или заболяване и “създаването на слухове в антропософските кръгове“. Той се надява, че благодарение на “невероятните, жертвоготовни грижи на моята скъпа приятелка Ита Вегман и нейния верен помощник д-р Нол” скоро ще има поне донякъде отново възможност за “физическата активност, без която духовното не може да работи на Земята”, катодобавя: "Но в крайна сметка всичко трябва да се възприема като съдбовно (кармично)."

Въпреки това много членове продължават да досаждат на Рудолф Щайнер с писма, пълни с въпроси, желания и запитвания. “Докторът се разболя точно защото винаги го притесняват с подобни въпроси“, казва Ита Вегман: “Хората изглежда не знаят колко болен всъщност е докторът.“ Щайнер пише на Мари Щайнер-фон Сиверс по повод етиологията на болестта, че преди много време й бил казал как “от януари 1923 г. връзката между висшите членове на моето същество с физическото тяло вече не е пълна“. Той бил станал “много отчужден“ от физическото си тяло, “извън връзка“ с него, което довело до “нестабилно равновесие във физическите сили“. Ита Вегман подчертава в спомените си, че е имало “силно разхлабване на етерното тяло до частичното му отделяне от физическото“. “В сравнение с други хора, аз всъщност вече съм умрял на земята“, казва често Щайнер, “моят Ази моето астрално тяло насочват физическото тяло и допълват етерното.“

Според Ита Вегман Щайнер се е задържал в тялото си със свръхчовешка сила на волята, след като Гьотеанумът е унищожен от пожар - атентат, който в никакъв случай не е засегнал само сградата, но и главния й архитект и неговите жизнени сили. Оттогава неговото хранене, овътрешняването на чуждата субстанция, което се нуждае от етерното тяло, е ставало все по-трудно.

Покой и борба

“Живеехме в тихо уединение“, подчертава Ита Вегман – “и Мари Щайнер-фон Сиверс попита Рудолф Щайнер в писмо от 9.10.1924 г.: “Всъщност виждаш ли други хора, освен тези, които се грижат за теб?“ Тя успява да прочете отговора непряко в едно от писмата му: “Цялото общуване с хора в момента страшно ме напряга.“ За кратки моменти през деня при Щайнер са допускани неговият секретар Гюнтер Ваксмут с ежедневната поща, Алберт Щефен със седмичното списание и Ернст Айзенпрайс с въпроси около строителството, както и Мита Валер от дом Ханзи и Мари Щайнер-фон Сиверс след завръщането й от турнето. Той пише за необходимото си възстановяване и надеждата за бързо подобрение, а също и че трябва да държи всичко “разрушително“ далеч от себе си. В лекция от 1919 г. Щайнер вече е говорил за “краткия живот“, който все още има на разположение.

Положението е тежко.“Той понасяше болестта си с търпение и достойнство“, отбелязва Ита Вегман, нодопълва: “Страдаше неописуемо от усещането, че физическите му сили постепенно намаляват и от това, че се налагат все повече и повече грижи.“ Това също се споменава спорадично в писмата на Рудолф Щайнер до Мари Щайнер-фон Сиверс; той изобщо не е подготвен да “посвети часовете на грижите за себе си“. “Човек може толкова добре да помогне на хората за тяхното здраве, а сам трябва да се обръща към друг за помощ. Това не е начинът, по който искам да живея и работя.“ В решаващите моменти за Антропософското движение Рудолф Щайнер иска и трябва да отиде на голям брой срещи и публични събития в големи, наети зали, напр. в Берлинската филхармония. Това обаче вече еневъзможно. След Коледната конференция, преосноваването на обществото и висшето училище за духовна наука, всичко е още в начален стадий, включително създаването на неговите отдели(специализирани секции), вътрешният курс на Михаиловата школа и по-нататъшното развитие на съществуващите антропософски институции. Но сега Рудолф Щайнер е спрян и вече не може да напуска ателието си. “Опитайте да се разберете с всички в мир. Сега е важно да придвижим течението на Михаил напред. Тези, които ви вярват, ще дойдат, другите просто ще стоят настрана, те сами трябва да го знаят. Просто направете уроците за първия клас с богато съдържание и сериозни, тогава ще свършите добра работа“, пише Ита Вегман на 16-ти октомври на Ана Вагер Гунарсон, която се е свързала с нея с въпроси относно предаването на мантрите и шведския им превод.

Това, което затруднява Рудолф Щайнер освен всичко друго, са споровете около втория Гьотеанум, “Михаиловата крепост“, както той нарича сградата пред Ита Вегман, мястото на Свободното училище за духовна наука, което трябва да действа активно с импулси за промяна и инициативи в много области от живота на застрашената цивилизация като истински Михаилов университет в епохата на Ариман. Щайнер е получил разрешение за строеж от кантона Солотурн през септември 1924 г. въпреки възраженията на Швейцарската асоциация за вътрешна сигурност, оценила планираната сграда като "твърде голям и арогантен паметник” с "гротескни" форми, “безразсъдно високомерие", който е “постоянна обида за очите". Това е подкрепено през юни 1924 г. от Обществото на швейцарските художници, скулптори и архитекти, което предвижда щети за цяла Швейцария заради “срамния паметник на културата”. Рудолф Щайнер иска да се строи “колкото е възможно по-бързо“; но докатолежи на болничното легло, той вижда колко енергично се е задействала отсрещната страна след издаването на разрешението за строеж. На 25-ти октомври “Швайцерише Бауцайтунг“ публикува богато илюстрираната документация “Т. нар. Гьотеанум в Дорнах“ като специално издание в голям тираж в много местни вестници, напр. “Тагблат фюр дас Бирзек, Бирзих- унд Лайментал“. В нея се приветства унищожаването на първия Гьотеанум в пожара и “изчезването на чуждия натрапник от пейзажа на Бирзек“; Щайнер е заподозрян в “ерес и съблазняване на народа“.

Волю-неволю Рудолф Щайнер отново отговаря и публикува две статии във вестниците в Базел в края на октомври и началото на ноември 1924 г. (“Повторното изграждане на Гьотеанума“ и “Вторият Гьотеанум“) с илюстрации на макета. На 23-ти ноември Комитетът за действие срещу строителството призовава за масово протестно събрание в двора на училището в Арлесхайм и приема резолюция, отхвърлена от местния общински съвет на Дорнах четири дни по-късно. На 3-ти декември Рудолф Щайнер и Ита Вегман благодарят на общинския съвет на Дорнах от името на Антропософското общество с писмо от ателието, като посочват: “… вероятно би било най-добре за нас в момента да се ограничим до строителството и през това време да не участваме в обществени обсъждания. Не искаме по никакъв начин да нарушаваме мира и затова доколкото е възможно, няма да се включваме в дискусии." “Трябва да държа всичко разрушително далеч от мен” - независимо от това Щайнер също лично отговаря на председателя на Швейцарската асоциация за вътрешна сигурност на предложението да се обяви конкурс за строителния проект, в който да се включат и неантропософски архитекти. Предложеното архитектурно отричане на антропософията в нейния собствен дом не е възможно - "Това наистина би представлявало ни повече, ни по-малко моето духовно самоубийство." Най-много го наранява обвинението, че “размерът на сградата е резултат от арогантност, високомерие или дори някаква жажда за власт, тъй като, казва Щайнер, “аз напълно съзнавам, че действам само поради необходимостта от това“.