Продължение от предните два поста  

В средата на корицата виждаме и един летящ щъркел, който носи вързоп с баркод. Обикновено щъркелът го представят като носещ бебе, затова внушението с баркода се отнася до близкото бъдеще, когато всички хора още от раждането ще бъдат не само регистрирани, но и чипирани. Първото изискване е формулирано дори в План 2030 на ООН, така че всеки човек от първите си минути на земята да бъде пленник на системата. Баркодът може да символизира и генетичната промяна, извършвана с човешки ембриони, за да им се придадат желаните от родителите черти. След като инвитрото стана за хиляди бели двойки единственият начин да имат изобщо деца, следващата крачка е “дизайнерското бебе”, чиито гени ще бъдат променяни по желание на родителите или властите. Оттам до “суперчовеците”, които трябва в бъдеще да заменят обикновения човек с неговите несъвършенства и физически дефекти, има само една крачка.    

Срeщу щъркела виждаме четиримата конници от шеста глава на “Откровението на Йоан”, които се появяват при разпечатването на първите четири печата. Те са известни като предшествениците на Страшния съд и тук ни намекват за идващите тежки времена на природни бедствия, болести, размирици, разврат и повсеместен контрол. За значението на апокалиптичните конници Рудолф Щайнер говори в СС 104 и понеже книгата я има на български в интернет, няма да се спирам подробно на тях. На корицата на “Икономист” конниците са представени от дясно наляво. Виждаме, че ездачът на червения кон има на главата си същите лъчи като на известната американска Статуя на свободата. Какво се казва за този конник в “Откровението на Йоан”:  “на ездача му бе дадено да отнеме мира от земята, та човеците един други да се убиват; и даден му бе голям меч.” Това е ролята, отредена на Америка и затова не трябва да ни учудва защо американците са такива, каквито са. Но добре е да следим с будно съзнание случващото се там, защото конниците означават също, че онова, което не може да се издигне заедно с човечеството, ще загине.

Долу вляво виждаме рисунка, напомняща на Леонардовата Мона Лиза, но с чертите на лицето на Анджелина Джоли и надпис “Мона Анджелина”. Анджелина Джоли в сравнение с Джокондата на Леонардо представлява един отблъскващ прототип на жена. Но тя въплъщава идеалния образ на жената, който служи на противоборстващите духове. Най-високо платената актриса, модел за подражание на милиони момичета и млади жени, обект, по който доста мъже въздишат, бисексуален пример за джендъристите, специална пратеничка на добра воля на комисариата за бежанците при ООН, на която кралица Елизабет връчи почетното звание “дама”. Направо жена-мечта. Но Джоли от успяла холивудска звезда през последните години бавно и постепенно се превръща в някакво чудовище с безброй татуировки и пластични операции, с мастектомия и изрязани детеродни органи. И не само това - първородната й дъщеря Шайло била възпитана безполово и май ще се окаже трансджендър. На снимките на Шайло действително се вижда русо дете с неопределен пол, което според някои източници вече било подложено на хормонална терапия, предшестваща операцията за смяна на пола. Джоли има няколко осиновени деца от Африка и Азия, но точно нейното собствено русо ангелче да се окаже (или съзнателно направи) трансджендър – това е някакъв ужасяващ съвременен вариант на човешко жертвоприношение.  

Ако сравним Анджелина с истинската Мона Лиза от портрета на Леонардо, ще видим каква деградация е претърпяла жената, пък и въобще човекът за последните няколко стотин години. Татуировки, напомпани устни, силиконови гърди, анаболни мускули при мъжете… Ако Анджелина Джоли е идеал за красота, то е ясно, че през 2019 човечеството ще продължи да експериментира с физическото си тяло. Посоката води към сливането му с изкуствения интелект, към генетично подобряване или полово коригиране на малки деца.

Вляво от “Мона Анджелина” е нарисуван броненосец – рядко срещано животно от застрашен вид. То символизира изчезването на някои животински видове. Но произходът му ни отвежда също към Средна и Южна Америка и поредната годишнина, свързана с тази част на света – през 1519 конкистадорът Ернан Кортес тръгва на поход за завладяване на Южна Америка и унищожавa империята на ацтеките. Като символ на Южна Америка броненосецът ни насочва към събития, които ще стават там. Например във Венецуела, която наскоро Тръмп заплаши дори с военна операция или проблемите с южноамериканските мигранти, опитващи се да нахлуят през Мексико в САЩ.

И понеже картината взе да става наистина черна като първоначалната корица на “Икономист”, нека да завършим с двама души, свързани с нещо по-възвишено - литературата. Заедно с Махатма Ганди те ни дават някаква надежда, че изгледите пред човечеството не са напълно мрачни. Под Пинокио виждаме мъж с широкопола шапка – това е американският поет Уолт Уитман, роден на 31. май 1819 и тази година ще имаме повод да си припомним неговото творчество. Уолт Уитман е основоположник на съвременната американска поезия и наред с Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън е от авторите, към които трябва да се върне Америка, за да реализира техните идеи за свобода и самоопределение на личността, а не намеренията на Ариман. Уитман е писал и стихотворения, възпяващи красотата на мъжкото тяло и за радост на ЛГБТ – обществото вероятно е имал и хомосексуални връзки. С това и с демократичните си убеждения е идеален за либералите. Но Уитман по-скоро изпитва възторг от съвършенството на физическия ни инструмент (“Възпявам електрическото тяло”). Затова и пише наръчника за мъже “Красивият мъж. Тайната на здравото тяло”, в който според разбиранията си дава съвети за здравословен живот с много физически труд, съчетан с умствена дейност. Уитман обаче е повлиян и от трансцендентализма и теософията - в неговия град Ню Йорк през 1875 г. Елена Блаватска основава Теософското общество. Затова и темата за прераждането и еволюцията не му е чужда. Ето едно негово стихотворение, в коетп се усеща цялата безпомощност и безнадеждност на хората в епохата на ускорената индустриализация. Но въпреки тази подтиснатост, предизвикана от това, че Михаил сваля през 1879 г. ариманичните духове на земята, за Уитман човекът със самото си съществуване дава своя принос към еволюцията и животът му е свещен.                                  

                             Аз и моя живот  

Аз и моя живот, повтарящите се въпроси, 
безкрайните редици на невярващите, градовете, пълни с глупаци.
Аз, който винаги се упреквам, че няма по-голям глупак и по-невярващ от мен.
Очи, напразно копнеещи за светлина,
нищожните цели, вечно подновяваната битка.
Жалките резултати от всичко, тълпите от скитащи мръсни хора, които виждам около себе си.
Празните и безполезни оставащи години на другите, другите, с които съм преплетен. Въпросът, тъй тъжен и повтарящ се – за какво съм аз, за какво е този живот?  

Отговор
За да си тук, за да ги има живота и твоята индивидуалност.
За да продължи този грандиозен театър и ти да вложиш твоя стих в него.


В долния десен ъгъл на композицията виждаме една жена с тюрбан и перо – това е мадам Ан-Луиз Жермен дьо Стал (1766 – 1817) – основоположничката на литературната критика. Тъй като при нея няма годишнина, някой от конспиролозите беше предположил, че понеже носела тюрбан, това било знак за ускорената ислямизация на Европа. Може и така да е, но това е малко повърхностно. Ако търсим при нея годишнина, то това би могло да бъде по линия на Френската революция. Мадам дьо Стал няма връзки с Изтока, освен че се е интересувала от ориенталска поезия. Иначе си е истинска европейка – френска графиня от швейцарски произход. Тя би могла да бъде пример за подражание на всички днешни феминистки и митутки, защото е била свободолюбива, независима и изключително интелигентна жена. Поддържала е познанство с известни личности, поети, писатели и философи и е повлияла на литературния и обществен живот във Франция и Германия. Нейният литературен салон с бил легендарен и покрай баща си - финансов министър на предреволюционна Франция - е имала контакти с политици и се е интересувала живо от политика. В началото мадам дьо Стал симпатизира на Френската революция и през 1789 салонът й е мястото, където се събират умерените революционери. Там пред очите й са съставени големи части от първата френска конституция от 1790 г.

Първоначално мадам дьо Стал подкрепя Наполеон, но след преврата през 1799 престава да му симпатизира и се превръща в един от стълбовете на съпротивата срещу режима му. През 1803 предприема пътуване по немските земи и след това публикува книгата “За Германия”, в която описва съседната страна. Заради свободолюбието на авторката Наполеон нарежда книгата да се конфискува и унищожи. Мадам дьо Стал прави един много верен портрет на германците, който впечатлява със своята задълбоченост и проницателност. Германия е страната с първостепенно значение в съвременната пета следатлантска културна епоха (от 1413 – до 3573 година) и би трябвало да е моторът на човешкото развитие в наше време. Вместо това тя вегетира духовно, подложена на интензивна американизация и промиване на мозъци. Хората са се видиотили от еснафско благополучие и нямат представа за еволюционните си задачи. Описанието, което дава мадам дьо Стал на германците, и днес не е загубило значението си. Ето един откъс от книгата й “За Германия”:

“В литературата, както и в политиката, германците прекалено много уважават чужденците и нямат достатъчно национални чувства. Докато при отделния човек самоотричането и уважаването на другите е добродетел, то при патриотизма на нациите не е така – той трябва да бъде егоистичен. Гордостта на англичаните допринася за тяхното политическо съществуване, доброто мнение на французите за себе си от край време им помага да укрепят надмощието си в Европа. Благородната гордост на испанците ги направи някога владетели на част от земното кълбо. А германците - те са саксонци, прусаци, баварци, австрийци. Но германският характер, който би трябвало да обоснове силата на всички останали, е раздробен, както и самата страна, която по този начин има различни господари. Духът на германците изглежда не прави връзка с характера им. Първият не търпи прегради, а вторият се подчинява на всяко иго, първият е предприемчив, вторият тъп. Просветеността на първия рядко дава сила на втория и това лесно може да се обясни. Увеличаването на познанията ни в новото време служи само да отслаби характера, ако той не бива укрепен от навика на делата и упражняването на волята. Да забележиш и проумееш всичко е съществена причина за несигурност, силата да действаш се развива само в свободни и силни области, където патриотичните чувства живеят в душата, както кръвта във вените.”

Мадам дьо Стал e предвестник на либерализма и може би затова е почетена от “Икономист”. Но нейният либерализъм съвсем не е толериране на всяка идиотщина. Той не е онзи изкривен от ложите либерализъм, чиито представители езиковият гений на българина сполучливо нарича либерасти и толерасти. С приноса си към културата на двете страни мадам дьо Стал символизира сътрудничеството между Германия и Франция. Но то не бива да става по начина на Меркел и Макрон, а с един истински стремеж към свободата, който блика в мадам дьо Стал - тази подранила птичка на Михаиловата епоха.