11. юни 1924, Кобервиц: »Моя най-скъпа Миза-Ита, благодаря ти за второто мило писмо от Петдесетница. В него, моя скъпа Миза, откривам как трябва да искам тя да ми говори, за да намеря във физическия свят звука, който трябва да отеква на”михаиловия ученик” , вървящ до мен “завинаги” през областите на духовния свят. Нашата карма изисква да намеря в теб пръв непоклатим приятел, ако ученичеството върви по съвсем правомерен път. Това изисква нашата карма…Някога ти си тръгна от мен към един живот, изпълнен с дела. Преди това бяхме разгърнали пред съзнанието си по най-мащабен начин велики импулси. Ти тръгна да ги осъществяваш по твой начин. Да ги осъществяваш по начин, който не можеше да бъде друг, освен да причиняваш несправедливост на някои хора…Когато някога си тръгна, бе отнето много от мен. Младостта, която в твое лице вървеше до мен, ми бе отнета. В никоя инкарнация не бях толкова стар, както тогава. “С него сърцето ми премина Понт” -това беше настроението ми тогава. Ти пишеш: “Ще ме обичаш ли сега завинаги?” Мила моя Миза, тази любов лежи върху най-непоклатимата скала. Тя почива на това, което ми разкрива твоята същност. А то е много, извънредно много… Към никой друг човек не можех да имам това отношение като отношението към теб. Ти ще ме опознаеш и по съвсем друг начин в сравнение с това как са ме познавали или ме познават други хора. Това, че понякога в нашето общуване се е примесило нещо, което ти може би не си желала, е свързано с факта, че аз искам да живея с теб само в пълно единение. Ти си толкова близо до мен, толкова близо във всичко. Често самата илюзия на отдалеченост причинява болка. Но ти успяваш да коригираш всичко. ..Ти трябва да вникнеш в начина ми на мислене – този, който иска сега да върви редом с теб, е намерил само в теб това, което можеше да намери…Ти си до мен, когато изнасям лекции…(По времето на Мюнхенския конгрес 1907, когато Ита Вегман е седяла в публиката, беше) водораздела между Азия и Европа в кармичното отражение между нас. Сега това вече го няма. И ми е разрешено да говоря по друг начин на хората, отколкото преди. Духовните сили, чийто израз е антропософията, гледат благосклонно на това как аз вече се опирам на любовта, която изпитвам към душата ти, която ценя така високо. Това ми е най-силната опора. (Зайлманс фон Емиховен, том 1)