Ако си спомняте дискусиите, които се провеждаха във връзка с развитието на Земята на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, то Вие знаете, че на всеки от тези етапи от еволюцията определен тип същества, които днес трябва да причислим към съществата от висшите йерархии, са достигали, така да се каже, до човешката степен. Знаем, че по време на стария сатурнов период са достигнали човешката степен духовните същества, които наричаме духове на личността, начала, архаи; по времето на Старото Слънце са достигнали човешката степен архангелите, по времето на Старата Луна - ангелите, а по време на земния еон - човешките същества.

Но от всички наблюдения, които направихме във връзка с еволюциите, Вие виждате, че всеки етап на съществата, достигнали определено ниво на развитие в следващия период, е бил подготвян. Знаем, че човекът е бил подготвян по времето на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, че това, което днес наричаме съвършено физическо човешко тяло, е претърпяло еволюция още от времето на Стария Сатурн, че етерното тяло е претърпяло еволюция от времето на Старото Слънце, астралното тяло - от времето на Старата Луна, а Азът е бил добавен едва по времето на земния еон, така че е била подготвена цялостната същност.

Може би и Вас Ви вълнува въпросът дали и в наше време се подготвят такива същества, които ще достигнат човешката степен на бъдещия Юпитер? - Вие обаче вече знаете, че през периодите на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна - достатъчно е да потърсите описанието в книгата ми "Въведение в тайната наука" - духовете на висшите йерархии са участвали в подготовката на човечеството. Там е описано как ангелите, архангелите и архаите са участвали в развитието на човешките същества и затова е естествено да си зададем въпроса дали чрез своето съществуване на Земята и човеците подготвят онези същества, които ще достигнат човешката степен през периода на бъдещия Юпитер. 

Това е въпрос, който всяко чувстващо сърце - в смисъла, в който през последните дни го нарекохме чувстващо във връзка със стимулите на духовната наука - определено трябва да разглежда като въпрос на живота. Защото може да се окаже, че човешкото поведение като цяло по време на земния еон може да насърчи или осуети нещо по отношение на онези същества, които биха могли да достигнат човешката степен по време на бъдещия Юпитер. Бихме казали: Какво по-лошо можем да направим от това да се държим по време на земната еволюция по начин, който прави невъзможно от нашите дела да се появят правилните юпитерови същества? - Ако човек иска да говори за тези неща, той трябва да има известна добра воля за познание, тъй като, говорейки за тях, той наистина вече се докосва до важни тайни на посвещението, тайни на посвещението, които, разбира се, са страховити за днешната наука. Човек трябва да се подготви чрез чувството си да види как тази съвременна наука следва да се отнася към същинските истини на живота…

“Небесният Йерусалим”, илюстрация от ръкописа на Факундус (препис от 1047г. сл. Хр.) на коментара към “Откровението на Йоан” от испанския монах Беат от Лиебана. С думите “нов” или “небесен Йерусалим”  в “Откровението” се означава бъдещото планетарно въплъщение на Земята, което антропософията нарича “бъдещия Юпитер”.

Въпросът, който засегнахме, въпросът за съществата, които ще достигнат човешката степен на Юпитер, наистина е свързан с най-дълбоките въпроси на земната еволюция на човека. В нашата земна еволюция има нещо, към което винаги са били насочени философските усилия и това е връзката на моралните, етичните действия с естественото съществуване на човека. Като земно същество той трябва да прави разлика между това, доколко е същество, управлявано от своите нагони, следващо своите нагони, което трябва да ги задоволи и не е способно да направи нищо пред тези нагони и тяхното задоволяване, защото те просто трябва да бъдат задоволени според законите на природата. Това е едната страна на човешката природа. Ние казваме за нея, че каквото правим, трябва да го правим. Трябва да се храним, трябва да спим. - Но има и друга област на човешкото поведение на земята, по отношение на която не можем да говорим за необходимост, която би загубила всякакъв смисъл, ако говорехме за такава необходимост. Това е широката област на задължението, областта, в която по отношение на всички инстинкти, на всичко, което следва естествено от нашата природа, ние чувстваме, че трябва да следваме чисто духовен импулс. - "Ти си длъжен” никога не е нещо, което ни говори чрез нагона, а нещо, което ни говори по чисто духовен начин, давайки ни насока. Това "ти си длъжен" обхваща областта на нашите морални задължения.

Има философии, които изобщо не могат да намерят връзката между "нужно е да направя” и "длъжен съм да направя". А нашето съвремие, което вече е почти затънало в материализма, именно що се отнася до моралния живот - и ще затъва още повече - би искало, така да се каже, да превърне всяко “нужно е да направиш" в “длъжен си да направиш". 

В това отношение се приближаваме до времена, в които трансформацията на “нужно е да направиш" в "длъжен си да направиш" се прокламира с известно високомерие направо като психология. Ужасни аспекти се разкриват, когато се разгледат наченките на това, което ще се разширява в бъдеще, например като криминална психология. Още днес виждаме как човекът се третира по такъв начин, че никой не се пита дали е престъпил някое "Ти си длъжен", а се опитват да докажат как е бил подтикнат или подстрекаван към едно или друго вредно за човека деяние от нуждата на своята природа. Все по-често се правят любопитни опити престъпленията да се характеризират само като особен случай на болест в света. Всички тези неща произтичат от известна материалистична липса на яснота в нашето съвремие относно връзката между "длъжен си” и "нужно е”. 

Какво всъщност означава това "Ти си длъжен”, наричано още категоричен императив, в целия контекст на човешкото съществуване? Този, който го следва, извършва, както е добре известно, едно морално действие. Този, който не го следва, извършва неморално действие. Това е доста тривиална истина. Но сега нека се опитаме да разгледаме "морално" и "неморално" не само по отношение на външната мая на физическия план, а да се опитаме да разгледаме моралното и неморалното и по отношение на истината и на това, което всъщност стои зад маята на физическия план. 

За науката за посвещението моралното, етичното, нравственото, онова, което съответства на "Ти си длъжен", всъщност вече е, може да се каже, в по-груб смисъл, нещо, което се забелязва в духовен план. Сега трябва да се кажат дори такива ужасяващи за материалистичния мироглед истини, но  ако го погледнете при определени температурни и климатични условия, човешкото същество Ви се разкрива, когато издишва и когато дъхът става видим като пара, прониквайки във въздуха. Конете демонстрират това още по-добре, но сега не говорим за коне. Разбира се, за материалистичната наука този дъх, който човекът излъчва - можете да го видите още по-добре при конете, но сега не говорим за коне, както казах - е нещо, което отлита и изчезва и няма никакво по-нататъшно значение. Но за онзи, който наблюдава явленията на живота с помощта на науката за посвещението, това дихание е от  значение в смисъл, че носи в своите нюанси именно следите на моралното или неморалното поведение на човека.

Моралното или неморалното поведение на човека може да се разпознае по ставащото воднисто издихание, а то е съвсем различно при човек, който е склонен към моралност, отколкото при човек, склонен към неморалност. Знаете, че в много от нещата, които са в човешката природа, най-фините нейни особености могат да се наблюдават само в по-ефирните части на етерната и астралната аура. Но това, което в обикновения смисъл на думата представлява човекът като морално или неморално същество, се проявява още в етерно-астралното влияние, съдържащо се в оводняващия се дъх. Това, което е физическо в дъха, отлита, но това, което е въплътено в него, не отлита, защото съдържа демонично същество и когато дъхът стане воднист, в него има и физическа част, и етерност, и астралност, само че физическото не е земно, а само водно. Така че в издишания дъх се проявява нещо, оформено по най-различни начини. При делата, извършени от любов, се разкрива нещо различно, отколкото при делата, извършени например от ентусиазъм, от творчески порив, от стремеж към усъвършенстване. Но във формата на този дъх винаги има нещо, което напомня за същности, които все още ги няма на Земята. В тях се подготвят онези, които ще достигнат човешката степен на бъдещия Юпитер. Това са първите предварителни сенчести образи, които ще се променят и ще продължат да се променят, за да се издигнат на Юпитер до човешката степен.

По някакъв начин ние също дължим произхода си на процеса на издишване на ангелите на Луната и това отново е едно от най-разтърсващите преживявания в духовния живот, когато човек тръгне от осъзнаването, че в издишването се подготвят бъдещите хора на Юпитер, че бъдещите хора на Юпитер ще се развият от това, което хората издишват днес. Ако подходим към Библията с такова знание и прочетем първите думи в нея, тогава ще можем да си кажем: Сега започвам да разбирам какво се има предвид, когато се казва, че елохимите са издишали и че чрез дъха, който са вдъхнали на човека, те са формирали земния човек.

Мога да Ви призная, че аз никога нямаше да разбера това дихание на елохимите, как те са вдъхнали в устата и носа на човека неговата жива същност, ако не знаех предварително, че и в издишаното от земния човек се съдържат първите зародиши на онези същества, които ще станат хора едва на бъдещия Юпитер. Но Юпитерови хора могат да станат само онези издихания, които дължат съществуването си на действия, следващи императива "ти си длъжен”, които следователно са морални действия. 

Така ние виждаме как с нашия земен морал се намесваме в целия космически ред. Виждаме, че земният ни морал действително е съзидателна сила и че в духовната наука се съдържа силен импулс за морално действие, защото знаем, че ако не действаме морално на Земята, ние бихме се противопоставили на сътворението на юпитеровите хора. По този начин моралът, който е израз на императива “ти си длъжен", наистина придобива реална стойност, екзистенциална стойност. По интензивен начин човешкото ни поведение формира това, което можем да поемем от духовната наука, тоест когато познаем тайните, свързани с космоса.

На подобни неща са обръщали внимание и преди, когато тук и там е било отбелязвано какъв символ представлява езикът за бъдещата работа на самия човек. Не искам да се занимавам с това днес, а да покажа какво значение има моралното поведение в рамките на целия космос. 

Обаче сега Вие можете да повдигнете въпроса: А какво да кажем за неморалното поведение? - Неморалното поведение също се проявява и във вътрешното образуване, във формирането на дъха. Но неморалното поведение придава на дъха демонична форма. Демоните се раждат от неморалното поведение на човека. Нека първо се опитаме да си изясним разликата между демоните, които се появяват от неморалното поведение и духовните същества - духовни, доколкото имат само водно съществуване на Земята - духовните форми, които се създават от моралните действия.

Същностите, които стигат до временно водно съществуване в дъха и се появяват в резултат на моралното поведение, са същества, които имат астрално, етерно и накрая физическо тяло, което е сгъстено до воднистост, точно както ние сме имали етерно, астрално и физическо тяло по времето на Старата Луна и физическото тяло също е било сгъстено само до някакъв вид воднистост. Така е било и с нас по време на Старата Луна, макар и не точно по този начин. 

И в тази структура, която възниква от моралните действия и се състои от физическо, етерно и астрално тяло има нагласа за приемане на Аза, точно както в нашето физическо, етерно и астрално тяло е имало нагласа за приемане на Аза през лунния период. Следователно нагласата за приемане на Аза е вътре. Такива същества са призовани към правомерно съществуване и еволюция в космоса, те вървят по редовния път. Другите същества, които се създават като демони чрез неморалните действия, естествено също имат астрално, етерно и физическо тяло до степен на воднистост, но нямат нагласата да развият Аз. Те се появяват на бял свят, така да се каже, обезглавени. Вместо да приемат нагласата да напредват в редовната еволюция към съществуване на бъдещия Юпитер, те отхвърлят тази нагласа. По този начин те се обричат на съдбата да изпаднат от еволюцията. 

Ала с това те увеличават множествата на луциферичните същности, попадат под властта на луциферичните същности. Тъй като не могат да водят нормално съществуване, те трябва да съществуват като паразити. Всички същности, които отхвърлят редовното съществуване, трябва да водят паразитно съществуване, да се заселят някъде другаде, за да продължат да живеят. Тези същности, които възникват от неморалните действия, особено се стремят да водят паразитно съществуване, като завладяват човешката еволюция на Земята под ръководството на Луцифер, на когото са се подчинили, като завладяват еволюцията в човека, преди той да се е появил физически на света. Те нападат човека в ембрионалния период и водят паразитно съществуване във все още неродения човек, в живота на човека между зачеването и раждането. Някои същества, които са достатъчно силни, могат да продължат това съществуване и когато човекът вече се е появил на бял свят и тогава ни показват явленията, които се срещат при някои обладани деца.

Това, което възниква от паразитното съществуване, което демоните на престъпника водят в още неродените човеци, е това, което влошава поредицата от поколенията, това, което гризе хората, така че те не могат да станат толкова добри, колкото биха станали, ако тези демони не съществуваха. Всичко, свързано с упадъка на родовете, племената, народите и нациите, се дължи на различни причини, но също и на факта, че демоните на престъпността водят паразитно съществуване в човека в периода, за който говорих.

Това са неща, които играят огромна роля в цялостната еволюция на Земята и с тях, както казах, ние се докосваме до наистина дълбоки тайни на човешкото съществуване. Поради това някои предразсъдъци, някои възгледи често се запечатват у хората още преди да са се появили на света. И по този начин хората са измъчвани от съмнения, от несигурност в живота, от всякакви неща, които са свързани с факта, че такива демонични същества водят такова съществуване.

С това, което човекът развива в себе си от момента, когато се появява неговият Аз, тези същества не могат да направят кой знае какво, но в толкова по-голяма степен могат да развият паразитното си съществуване във времето преди раждането на човека или в първите години на детството. Затова виждаме, че дори и лошите постъпки имат своето съществено космическо въздействие, че те са съзидателни, но съзидателни по такъв начин, че се обръщат, бих казал, към старото лунно съществуване. Защото това, през което преминава човекът във времето, за което току-що говорихме, когато тези демонични същества могат да водят паразитно съществуване, е по същество наследство от Старата Луна, което се проявява във всички видове подсъзнателно, инстинктивно поведение. Това е нещо, което дори физическата наука е запазила инстинктивно от по-ранните, по-добри времена - тя изчислява ембрионалното време на човека на Земята не според обичайните месеци, а според лунните месеци и затова говори за десет лунни месеца и все още знае много други неща за връзката на това развитие с хода на лунните фази. 

Така виждаме, че в земното ни развитие се съдържа нещо двойнствено. В добрите действия се съдържа тенденцията да продължим да работим върху сътворението на земното в посока към юпитеровото съществуване, за да може на Юпитер да възникне онова, което трябва да дойде след човека като следващият човек. Но в същото време злите постъпки са отпечатали върху нашата еволюция тенденцията да върнат Земята в старото лунно време, да я направят зависима от всичко, свързано с подсъзнателните импулси. Ако се замислите, ще откриете много, много неща, които са свързани с такива подсъзнателни импулси и много повече такива импулси присъстват в станалото материалистично човечество от по-новото време, отколкото във времената, когато хората още не са били такива материалисти.

Вярвам, че именно примерите за такова познание, които отново бяха дадени днес, показват как можем да почувстваме колко дълбоко духовната наука е в състояние да се намеси в човешките възгледи за живота, че тя наистина не само дава на човека теоретично познание, но и нещо, което ще бъде в състояние да регулира живота му по нов начин.  

Ще дойдат времена, когато този живот ще стане напълно хаотичен, ако хората не се възползват от възможността да го регулират с помощта на духовно-научното познание. Човекът трябва да излезе с познанието си от тази негова затвореност, която е обвързана само с физическото тяло. Нашето материалистично време не желае друго знание освен това, което е свързано само с физическото тяло. Но човекът трябва да излезе със своето знание от тази физическа телесност. И това, което днес разпознаваме като първите упражнения, споменати в "Как се постигат познания за висшите светове", постепенно - "постепенно" обаче ще отнеме още много време - ще се превърне в нещо естествено за човека, нещо, което той ще приеме за даденост, като част от своя живот. Особено това, което наричаме концентрация на мисълта, ще стане нещо естествено за човека. Той все повече и повече ще осъзнава необходимостта от истинска концентрация на мислите си, от насочване на целия си душевен живот към ясно очертани мисли, които поставя пред съзнанието си. Докато в противен случай той би оставил сетивата си да блуждаят от едно нещо на друго, от eдин факт на друг, той ще насочва мисловния си живот все повече и повече, дори и само за кратко време, към определени обекти, които си е избрал, ще се концентрира върху определена мисъл, за да задържи целия душевен живот в тази мисъл. В този процес човекът ще преживее една опитност, която много от Вас тук вече познават добре. В хода на концентрацията за всеки възниква определено преживяване. Когато изведем една мисъл в центъра на съзнанието си и насочим целия си душевен живот към нея, концентрираме се върху нея, ние забелязваме, че мисълта става все по-силна. Но идва момент, в който тя вече не става по-силна, а отслабва и избледнява. Това е опитност, която мнозина от Вас познават.

Мисълта трябва да избледнее, тя трябва сякаш да умре вътрешно. Защото по начина, по който отначало имаме тази мисъл, по начина, по който мислим отначало, ние мислим чрез инструмента на физическото тяло и начина, по който мислим чрез инструмента на физическото тяло, ние го концентрираме, но се измъкваме от физическото тяло едва в момента, в който концентрираната мисъл умира.

Бихме могли изобщо да отидем в несъзнаваното, ако успоредно с тази концентрация не опитаме нещо друго, чрез което, когато се измъкнем от физическото си тяло, се задържим съзнателно извън него. Наричаме това, което трябва да правим, за да запазим съзнанието си навън, водене на спокоен живот, спокойни приемане на нещата от света. Можем да направим дори повече от това да приемаме нещата спокойно. Можем да приемем напълно сериозно това, което толкова добре познаваме като теория, като идеята за кармата. Какво означава това?

На първо място, в живота си човек изобщо не е склонен да приема идеята за кармата напълно сериозно. Ако се сблъска с малка опасност в живота, която го наранява, или ако се сблъска с нещо друго, понякога може да се разгневи; във всеки случай то му е антипатично. Ние изпитваме симпатия или антипатия към това, което наричаме своя съдба. В обикновения живот не може и да бъде другояче, там е необходимо е да изпитваме симпатия към определени събития, които смятаме за съдба и антипатия към други такива събития. За нас съдбата е нещо, което ни идва отвън.

Ако приемем сериозно идеята за кармата, трябва наистина да разпознаем своя Аз в съдбата си, трябва да сме наясно, че ние самите сме активни в това, което ни се случва в съдбата, че ние самите сме действителните действащи лица. Със сигурност ни е трудно, когато някой ни обижда, да повярваме, че ние самите сме в ролята на обиждащия. Защото във физическия живот може да се наложи обидата да бъде наказана. Но винаги трябва да имаме в себе си една малка стаичка, в която да се изповядваме пред себе си: Дори ако някой те обиди, ти самият си този, който обижда себе си; ако някой те удари, ти самият си този, който се удря; ако те сполети нещастие, ти самият си този, който си го причинява. - Ние забравяме, че сме не само в собствената си кожа, но и че сме в собствената си съдба, забравяме, че сме във всички така наречени случайности на нашата съдба.

Много е трудно наистина да се развие усещането, че човек сам донася съдбата си със своя Аз. Но е вярно, че ние сами донасяме съдбата си със собствения си Аз и получаваме импулсите според предишните си прераждания в живота между смъртта и новото раждане, така че сами приближаваме съдбата към самите себе си. И ние трябва да се стремим да се сраснем със съдбата си, вместо с антипатия да отблъскваме тежкия удар на съдбата, да си кажем, че с това, че този удар на съдбата те улучва, т.е. че се срещаш с този удар на съдбата, ти ставаш по определен начин по-силен, по-мощен, по-енергичен. - По-трудно е да се сраснем със съдбата си по този начин, отколкото да ѝ се противопоставяме, но това, което губим, когато мисълта ни умира, можем да си го върнем само ако по този начин привлечем в себе си това, което е извън нас. Не можем да останем в това, което е в кожата ни, ако мисълта угасне, когато се концентрираме, но тя ще ни изведе навън, когато сме схванали кармата си, съдбата си в истинския смисъл на думата. Тогава отново ще се събудим. Мисълта умира, но това, което сме схванали като идентификация между нашия Аз и нашата съдба, ние го изнасяме, то ни носи наоколо в света.

Това спокойствие към съдбата ни, истинското приемане на съдбата ни - това е, което ни дава съществуване, когато сме извън тялото си. Разбира се, това не означава, че трябва да променим живота си на физическо ниво. Не винаги можем да направим това. Но нагласата, която трябва да развием в малката стаичка на душата си, трябва да бъде там за моментите, когато наистина искаме да открием възможността да живеем съзнателно извън тялото си.