Историята на крал Лаурин е една от най-красивите и затрогващи легенди от немскоезичния алпийски регион. Читателят, който има духовен поглед, ще забележи как в нея по вълнуващ начин е представено началото на епохата на съзнателната душа, в която човекът придобива високи интелектуални способности за сметка на способността да възприема и общува с природните духове и все повече забравя за тях.  

Из: “Легенди от Южен Тирол”, Бруно Малкнехт, Болцано, 1981.  

Високо горе в сивите камъни на скалния масив “Розова градина”, където днес се шири пустият сипей “Гартл”, някога се е намирала розовата градина на крал Лаурин. Той бил владетел на многобройния народ на джуджетата, който копаел в недрата на тамошните планини, търсейки скъпоценни камъни и благородни руди. Лаурин имал великолепен подземен замък от блестящ планински кристал. Но неговата истинска гордост била голямата градина пред входа на подземния кристален дворец, в която цъфтели и ухаели безчетен брой рози. Ала горко на този, който дръзнел да откъсне една-едничка роза - Лаурин нареждал да му се отсекат лявата ръка и десния крак. Същото наказание очаквало този, който скъса сребърната нишка, която вместо ограда опасвала градината.   Кралят на джуджетата можел да се изправи в битка срещу всеки смелчак, защото притежавал вълшебен пояс, който му давал силата на дванадесет мъже. Също така имал вълшебна шапка и щом си я сложел, ставал невидим.  

Един ден крал Лаурин чул, че кралят на Еч1 смята да омъжи красивата си дъщеря Симилде и организира празненство с турнир, в който трябвало да участват всички кандидати за ръката й. Лаурин се зарадвал на тази вест и решил също да отиде и поиска ръката на Симилде. Но дните минавали, а никакъв пратеник на краля на Еч не идвал при Лаурин, за да му донесе покана. Това разсърдило Лаурин и той решил да участва тайно в празненството, като си сложи своята шапка-невидимка.  

На една голяма поляна пред двореца на краля на Еч се провеждали двубоите на турнира, в които трябвало да участват кандидат-женихите. Този, който се окажел най-смел герой и победител в язденето и дуелирането, щял да получи правото да се ожени за Симилде.   Седем дни продължили двубоите, докато били излъчени двамата финалисти - Хартвиг, който имал лилия в герба си и Витих, чиято емблема била змия. Дълго продължавала битката помежду им и вече наближавало залез-слънце, когато тя трябвало да се прекрати. Но преди кралят да даде сигнал за прекратяване на дуела и да обяви победителя, изведнъж се чули тропот и викове: “Симилде е изчезнала! Симилде е отвлечена!”  

Лаурин тайно наблюдавал двубоите и благородното лице и осанка на Симилде така го приковали, че той решил да не чака как ще свърши турнирът, а да отвлече красивата девойка в царството си под скалите. Докато хората на краля забележат, че кралската дъщеря е изчезнала, Лаурин се бил отдалечил твърде много. Той бил сложил вълшебната си шапка и затова никой не забелязъл нито него, нито коня му или Симилде.   

Хартвиг и Витих обаче решили да не приемат този позор и да се разправят с краля на джуджетата, защото те разбрали, че само той бил в състояние да отвлече Симилде. Но тъй като не било по силите им да победят сами Лаурин, те се обърнали за помощ към известния княз Дитрих фон Берн2. Той се съгласил да им помогне, макар че неговият оръжейник Хилдебранд, който знаел за тайнствените сили на Лаурин, се опитал да го разубеди.  

Когато Хартвиг, Витих и другите смелчаци, тръгнали с тях, стигнали пред прекрасната розова градина на крал Лаурин, те били очаровани от великолепието й и решили да разкъсат сребърната нишка и да се опитат да убедят Лаурин да им върне с мир Симилде. Ала рицарят Витих, чиято емблема била змията, скочил, обхванат от неудържим порив, разкъсал сребърната нишка и стъпкал най-близките до него рози. Тогава към рицарите пристъпил крал Лаурин, яздещ своето малко бяло конче, със златна корона на главата и блестящ меч в дясната си ръка. Лаурин приближил към Витих и поискал ръката и крака му. Но Витих му се присмял и извикал: “Ела ми, джудженце, да те хвана за краката и да те метна към скалите!”

И докато Витих се усети, Лаурин, който бил силен колкото дванадесет мъже, вече го бил надвил и се канел да пристъпи към изпълнението на страшното наказание. Но Дитрих фон Берн му се притекъл на помощ и двамата с Лаурин започнали двубой. С цялата сила на дванадесет храбреци, идваща от неговия вълшебен пояс, Лаурин ранил на няколко места Дитрих. Но и той не се давал и се отбранявал. В един момент Лаурин сложил своята шапка-невидимка и изчезнал от погледа на мъжете! Така той получил предимство и можел да уцелва Дитрих всеки път, а той, който замахвал с меча си напосоки, не можел да улучи Лаурин. Оръжейникът Хилдебранд извикал на Дитрих: “Разкъсай пояса му!” Ала Дитрих не можел да види къде се намира джуджето. Тогава на Хилдебранд му дошла спасителната мисъл: “Следи за движението на тревата и ще видиш къде е застанало джуджето!”  

Дитрих го послушал, разбрал къде е застанал Лаурин, сграбчил го и разкъсал пояса му. Двубоят бързо бил решен и джуджетата заплакали, когато видели, че кралят им е победен и шапката и оръжията му са отнети.

Но преди Дитрих и спътниците му да решат какво да правят с победения крал на джуджетата, в скалата се отворила врата, която никой преди това не бил забелязал и през нея пристъпила навън Симилде заедно със свита от прислужнички. Тя благодарила на Дитрих и другите герои за това, че са воювали за свободата й, но казала, че Лаурин се е отнасял добре с нея и те не бива да враждуват, а да сключат приятелство с него. Това се харесало на Дитрих и той подал ръка на Лаурин. Кралят на джуджетата поканил всички мъже в подземния си дворец, за да им покаже съкровищата си и да ги нагости. Дитрих и спътниците му пирували до късно, угощавани щедро от джуджетата. Но когато времето напреднало и гостите се отпуснали, изведнъж били нападнати, оковани във вериги и заключени в тъмницата.  

Тази подлост разгневила Дитрих и спътниците му и те се заклели да отмъстят на Лаурин. Гневът удвоил силата им, така че мъжете успели да разкъсат оковите си и да се освободят. Те разбили вратите на двореца, отблъснали прииждащите джуджета и взели в плен крал Лаурин. Хартвиг, рицарят с лилията, отвел Симилде при баща й, краля на Еч. Той дал на двамата благословията си да се оженят.  

Дитрих се върнал обратно в своя палат и взел със себе си краля на джуджетата като пленник. Когато окованият Лаурин трябвало да напусне двореца си в скалите, той произнесъл следните думи: “Тези рози ме предадоха, ако не бяха те, никой нямаше да открие двореца ми!” И той проклел розовата градина и я омагьосал, така че никой вече да не я вижда нито денем, нито нощем. Ала Лаурин бил забравил за времето на здрача и така омагьосаната розова градина и днес понякога показва своето великолепие, окъпана от лъчите на залязващото слънце, за да напомни за злощастния крал Лаурин и неговата розова градина.

                 
Художникът Герхард Райш (http://anthroposophie.blog.bg/izkustvo/2020/04/26/gerhard-raish-hudojnikyt-s-pogled-kym-duhovnite-svetove.1707696), който често е наблюдавал и рисувал природните духове, е пресъздал и образа на крал Лаурин. Ето какво споделя той в писмо за срещата си с този природен дух:  

“Намерихме книги, в които е описана легендата за крал Лаурин. Трагизмът, който намира израз в нея, ни развълнува силно, направо ни разтърси... Крал Лаурин в по-ново време се е оттеглил във вътрешността на етерния елемент... Аз се свързах с него в медитация и му разказах, че днес вече живеят първите хора, които искат да развият добри отношения с елементарните същества, изхождайки от ново съзнание. Така и гномите ще могат да се надяват на по-щастливи времена. Заедно със свитата си Лаурин прие това послание благосклонно. За благодарност една вечер той отвори врата в скалата и ми разреши да надзърна в излъчващата се сияйна светлина. Лаурин стоеше там с няколко гнома и ме приветстваше. След срещата аз нарисувах една много хубава и затрогваща картина... Това звучи като приказка, но всъщност е една съвсем реална случка.” (“Крал Лаурин и неговата розова градина. Природните елементарни същества в творчеството на Герхард Райш” от Клаус Дьортер, сп. “Стил”, 4/09)

                     

1 Има се предвид областта около река Адидже в Италия, на немски Еч.
2 Дитрих фон Берн, герой също и на епоса “Песен за Нибелунгите”, както и на различни скандинавски легенди, не е от швейцарската столица, а от Верона; Берн е средновисоконемският (= средновековният немски) вариант на името на италианския град Верона.