Христос воскресе!

В тъмницата 

Датският писател Ханс Хелтофт описва в хрониката на копенхагенския вестник „Morgenbladet“ през 1946 г. преживяването си в един германски затвор на Гестапо. 

500 затворници от всички националности са заети с плетене на рогозки в едно мухлясало мазе. Влиза пазач и започва да бие по незначителен повод един руснак до смърт, продължавайки да удря вече безжизненото, окървавено тяло. „Ние, затворниците, усещахме всеки удар по собственото си тяло. “ Достатъчно!“, извика обезумял един поляк. „Достатъчно!”, повторихме всички ние глухо ... В същия миг Исус влезе в мазето. Не съм член на църквата и никога преди не съм виждал Исус. И все пак Го познах, а забелязах, че и останалите Го разпознаха ... Цялото впечатление, което създаваше, просто надхвърляше нашите обичайни понятия. Единственото нещо, което ми е ясно днес, е, че този Исус беше нещо, което не мога да опиша и в същото време беше един обикновен човек. И въпреки факта, че съм извън църквата, ще кажа: „Това беше най-великото нещо, което някога сме изпитвали и което бихме могли да изживеем.“ 

Едновременно с влизането на Исус се случи следното: Влажното помещение се преобрази напълно, над мазето легна светлочервена и синя светлина и се разгърна една сфера, която даваше усещане за мир. Стори ми се, че помещението стана толкова голямо, че можеше да побере цяла плевня ... Исус не ни погледна, Той просто се взираше в пребития човек в краката Си. Лицето Му излъчваше любов, която не може да бъде изразена с думи. Той се наведе над руснака и целуна нежно кървавата му, подута буза. Човекът, когото смятахме за мъртъв, отвори едното си око. Другото беше залепнало от кръвта. Когато видя Исус, обезобразеното му лице бе озарено от детска радост. С мъка той протегна ръка към Него. Исус я взе в двете си ръце, навеждайки се малко напред. Беше толкова неописуемо красиво, че ние останалите неволно стояхме там с мълчаливи усмивки - включително и надзирателят. 

Тогава руснакът рухна и неизразимо красивият израз, лежал върху цялата мъченическа фигура, изчезна. Исус внимателно положи ръката на руснака върху тялото му и излезе от мазето. Веднага всичко стана както преди.

В берлинската градска железница

Хайнрих Фогел описва във водещата статия на берлинския всекидневник „Neue Zeit” от 19 ноември 1947 г. един случай, придружен с думите: „Исках да разкажа само една кратка история, в чиято автентичност читателят толкова лесно ще се усъмни, че като предпазна мярка аз ще я нарека легенда."

Трима мъже и една жена седят заедно в берлинската градска железница. Фогел седи малко настрани в ъгъла като пети. Групата говори за германската вина. Първият господин уверява, че се е занимавал само с фирмата си, не знаел нищо и винаги бил напълно аполитичен. Жената избухва в порой от ругатни: “Сега по-добре ли е? ... Ако имаше Бог на небето, той нямаше да позволи това ... Човек трябва да се придържа към подбудителите.” Вторият господин казва: “Единствената ни вина е, че не сме се самоубили, че сме сред оцелелите. С това и първите двама се съгласяват: "Да, да, това е истината, така е!"

И тогава, сред тишината, последвала този единодушен изблик, се случи нещо много странно, толкова чудовищно и непонятно, че почти не смея да го разкажа, защото никой няма да ми повярва. Ако разкажа за това, което чух и видях, човек ще си каже: “Ти си съчиняваш и фантазираш, а на всичкото отгоре по такъв начин, че да забележим намерението ти и да се разстроим!” Но това не трябва да ми попречи да опиша вярно, че четвъртият човек (третият господин), една незабележима, бедно облечена фигура, около която моят мълчалив въпрос се въртеше през цялото време, отвори уста и по неописуем, необорим начин просто попита: “Никой ли не е виновен? - Значи Бог ще да е виновен!“- и след известно мълчание добави: “Аз съм виновен!”

В същия миг видях ръцете Му и осъзнах с неописуем ужас, че са били пробити и че тъмните белези от пироните се виждат в светлината на гарата, оцветени в кървавочервено. Той слезе. Оня оцелелият от ъгъла и аз Го последвахме. Човекът, който пое вината, внезапно изчезна от погледа ни. Трябваше да се обърна към спътника си и да му кажа: „И Вие ли Го познахте?“ Спътникът ми отговори: „Да, Той е единственият невинен.“ 

В руската въглищна мина 

1951 г. във Воркута в най-северното находище на антрацитни въглища на Съветския съюз, на около 100 км южно от Северния ледовит океан и 120 км западно от северното подножие на Урал, в шахта № 1, наречена „Капиталная” се намира свидетелят Волфганг Щраус като политически затворник.

„Великденска църковна служба под земята, в една шахта във Воркута зад бодливата тел на ГУЛАГ. Църквата ни представляваше напречнaта греда между два пласта. Миньорските лампи на шлемовете светеха като малки жълти точки пред иконата, нарисувана от един литовски затворник. В тази молитвена зала на дълбочина 8 метра беше мрачно и студено. Миришеше на плесен, метан, мокри дрехи, урина, изтощени и потни тела на затворници, гниещи греди. Но беше Великден и в мен беше светло. Около мен стояха другарите ми от армията страдалци, почти всичките селяни. 

Изведнъж отзад пристъпи някой и застана до мен. Не се обърнах и въпреки това имах чувството, че този човек е Христос, Възкръсналият. Страх и любопитство обзеха душата и тялото ми, преливаща радост. Погледнах към Него. Имаше лице като всички останали, очите му бяха обърнати малко нагоре, бе внимателен и тих, усмихващ се насърчително. Усмивката му докосна и мен. Устните му бяха затворени, но не стиснати, ръцете събрани. Беше облечен като всички останали миньори.

Как може това да е Христос, се зачудих. Такъв напълно обикновен човек? Невъзможно. Обърнах се. Но едва бях извърнал страната си към сияйното Му, измъчено лице, веднага отново почувствах, че до мен не стои никой друг, освен самият Христос. За пореден път се поддадох на вътрешния си подтик да Го погледна и отново видях лицето Му, което приличаше на всички затворници, със същите тъжни черти. Черти познати и все пак непознати. Когато се обърнах отново след “Отче наш“, прозвучал на 100 езика, странният мълчалив другар беше изчезнал. Търсих Го дълго време, навън в бараките, в столовата, в съблекалнята, под душовете, при проверката и пред портала. Но никога повече не Го видях. Той си беше отишъл.

От онази нощ в шахтата знам, че вярата придобива светски форми. На Великден срещаме Христос, и то не само в другите хора. Разпнатият и възкръсналият върви сред нас. Аз съм свидетел.”