Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 11.12.1910 в Мюнхен (СС 125 "Пътища и цели на духовния човек. Животът в светлината на духовната наука")  

Какво всъщност правим, когато казваме лъжа на някой човек? Ние не правим нищо друго, освен да издигнем разделителна стена между нас и него. Като му казваме една неистина, ние разкъсваме това, което би трябвало да ни свърже с него, общото познаване на някаква истина, която би следвало да живее в нашата и в неговата душа, ако нещата бяха правилни. В момента, когато произнасяме неистината, ние отказваме да признаем, че всъщност трябва да живеем с най-добрата част от себе си в Аза на другия.   

А ако завиждаме на някого, било то за способности или за друго нещо в живота, тогава съгрешаваме срещу състраданието, като не признаваме човека като това, което всъщност той би трябвало да бъде за нас, като нещо, което ни принадлежи и на чиито добродетели, дарби и щастливи моменти всъщност би трябвало да се радваме, ако наистина се чувстваме свързани с него.  

Следователно, когато завиждаме или лъжем, ние съгрешаваме срещу най-красивото в човешкия живот, срещу състраданието. И защо това се изразява по такъв интензивен начин в недоволството от тези две качества? Защото и двете качества наистина могат да ни покажат как това, което седи в душата ни, се размножава, преминава в обвивките на нашето същество и има значение за тези обвивки.  

Завистта е нещо, което за окултното наблюдение - ако такова съществува в човека - се изразява ясно в  едно много характерно устройство на астралното тяло. И един завистлив човек, макар и способен да скрие тази завист от външния свят, разкрива завистта в своето астрално тяло. Нашето астрално тяло има много специфични основни свойства. Независимо, че е различно при всеки човек и показва най-разнообразни различия при отделните хора, то все пак има определени основни качества. И ако го наблюдаваме с ясновидски поглед като аура, то има много специфични цветови характеристики. При завистливия човек цветовете избледняват критично, отслабват и потъмняват. Астралното тяло на един завистлив човек обеднява откъм сила, която той би трябвало да влее в целия си организъм.  

Ако някой има склонност да лъже, става така, че тази склонност, както и всяка отделна лъжа, се отразяват в етерното тяло.  Етерното тяло губи жизнена сила и енергия, когато човек лъже. Това може да се констатира дори и по външния вид. Колкото и странно да звучи за нашата епоха, все пак е вярно, че при хора, които много лъжат,  раните например заздравяват по-трудно при иначе идентични условия, отколкото при честни хора. Разбира се, не трябва да абсолютизираме това, възможно е да има и други причини. Но ако приемем, че всичко останало е еднакво, при хора, които много лъжат, раните се лекуват по-трудно, отколкото при тези, които са искрени. Добре е да се забелязват такива неща в живота. И те са лесно обясними. Етерното тяло на човека е истинският принцип на живота, това, което съдържа жизнените сили. Те обаче се подкопават от склонността да се лъже. По този начин етерното тяло не може да отдаде толкова жизнена сила, колкото е необходима за изцелението, ако тя му се  отнема чрез склонността да се лъже, ако то не е постоянно проникнато от онези движения, от онези състояния, които се дължат на истинността.   

Трябва да вземаме под внимание такива неща, защото така ще разберем по-добре живота в някои отношения.