Anthroposophie :: 70 години от рождението на Сергей Прокофиев - една славянска душа сред германството

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.01 08:03 - 70 години от рождението на Сергей Прокофиев - една славянска душа сред германството – втора част

Автор: anthroposophie Категория: История

Прочетен: 2627 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 16.01 14:49

Сергей Прокофиев – образ, който пазя в огърлицата от скъпи спомени

(Спомен на Емилия Маринова за общуването й със Сергей Прокофиев)

В навечерието на 70-годишнината от рождението на бележития руски антропософ Сергей Олегович Прокофиев, бих искала да щрихирам своите спомени така, както ще остане завинаги тази забележителна личност в моето съзнание.

През пролетта на 2007 г., пътувайки за Пиренеите във Франция, аз направих отбивка в гр. Дорнах, Швейцария, срещайки се с най-светлите членове на Управителния Съвет по това време – д-р Вирджиния Сийз (1) и Сергей О. Прокофиев. В този ден аз не ходех по земята, а летях и в него ден аз разбрах, че Дорнах ще стане част от моята съдба – отправих молба за обучение и бях приета да постъпя като студентка в Свободния Университет за Духовна Наука, когото всички знаем като Гьотеанума.

Първоначалното събеседване с д-р Сийз бе топло и сърдечно. Светлина извираше от ясносините й очи, а лъчите от там проникваха всяка частица на тялото ми, сякаш бях една отворена книга за нея, от която тя четеше. Това бе моята бъдеща учителка, която носеше в душата си жива духовността и Антропософията така, както бе завещана от Рудолф Щайнер. В края на нашето събеседване в кабинета на Вирджиния Сийз, боядисан в розов цвят и украсен с впечатляващата колекция от минерали и кристали – наследство от Манфред Шмид Брабант, (приживе като Председател на УС на АО, подписал членството ми в АО в Дорнах), аз попитах простичко и директно Вирджиния Сийз: „Госпожо Сийз, как бих могла да се срещна днес със Сергей Прокофиев, защото на следващия ден потеглям за Франция?“. Без да се замисля, тя ми отговори: “Заповядай в 17.00 часа, в моя клас, чиито занятия ще води Сергей.“ Аз едва не подскочих от стола си от радост. Сбогувах се с Вирджиния и започнах да отброявам часовете до посещението ми на класа й. Дойде уреченият час. За да вляза в сградата, където се помещаваше класът, минах с благоговение покрай мястото с урната на Рудолф Щайнер. От прозорците на сградата се виждаше малкото хълмче с урната. Класът бе подреден в кръг, в който седнах и аз. Казах на Сергей и на студентите, че съм по покана на Вирджиния Сийз да присъствам днес в класа. Очите ми не се откъсваха от високия преподавател, който имах чувството, че живееше в няколко свята едновременно. Той ме помоли да се представя. Аз се представих с малкото си име. Прокофиев обаче настойчиво ме погледна и ме помоли да произнеса цялото си име, като визираше трите ми имена. Произнесох бавно и отчетливо и забелязах как силно концентриран той слушаше всеки звук. В стаята бе толкова тихо! Студентите също слушаха с интерес. Сергей остана леко замислен, чувайки името ми, след което леко се усмихна и ми благодари. Когато занятието приключи, аз изтичах след него и го помолих да ми отдели няколко минути за разговор. Предисторията е, че по време на визитата му в София, аз задочно (2) му бях подарила снимка на уникална икона на Арх. Михаил, заедно с книга, тъй като нямах възможност да пътувам до София за тази среща. Попитах го дали е получил иконата. Той много се изненада, че е била от мен и благодари сърдечно. Каза, че е бил впечатлен от иконата, след което художникът у него взе думата и започна да говори бързо за иконографските особености на изображението на Арх. Михаил. Така естествено разговорът ни премина за Арх. Михаил, което пък ни пренесе към темата за самия Архай – Арх. Михаил. На съвършено правилен руски език аз му цитирах думите на Учителя за Второто Пришествие на Арх. Михаил на Земята. Лицето на Сергей Прокофиев се оживи и светна. Пред мен стоеше съвсем различен човек от този, когото видях в класната стая. Този разговор премина в друго измерение. Накрая с блага усмивка той ме поздрави за решението да стана студентка в Гьотеанума. Целият ден премина по магичен начин, защото видях Червения прозорец, правен от Щайнер, бях в ателието на Щайнер, където са били и последните му дни, разгледах цялата сграда с местен водач, изпратен „отгоре“ и сама открих мястото, където Щайнер е поставил „Основополагащия камък“, или „Крайъгълния камък на Новите Мистерии“. Тази година се навършиха 100 години от това историческо Коледно събрание. Това бе любимата тема на Сергей Прокофиев, по която той можеше да говори ден и нощ!

Дойде есента. Аз пристигнах в Дорнах, но вече като студентка. Сергей Прокофиев бе един от моите преподаватели. В края на часовете имаше моменти, в които ние питахме, а той отговаряше. Това бяха уникални моменти, защото той без да се замисляше цитираше съответния том на Събраните съчинения на Рудолф Щайнер, от който вадеше цитата си или обяснението си. Един от моите въпроси бе за материала, от който Щайнер бе направил Камъка. Прокофиев даде подробно обяснение. Като човек той бе изключително внимателен. В моите очи Сергей Олегович бе голям самотник. Обичаше дългите разходки сам, ходейки пеш до Арлесхайм. Веднъж, бързайки към библиотеката, аз се носех като вихър по улицата в синьото си разкроено палтенце и синя баретка, но се изви вятър и ми отнесе шапката. Тя падна пред краката на Прокофиев. Той се наведе, взе я внимателно, тръгна към мен и ми я подаде в ръката, с типичната сдържана усмивка. Благодарих му, разменихме няколко думи, пожелах му приятна разходка и продължих по своите задачи. Когато дойдеше Коледа, в съседното Валдорфско училище наставаше празник. Правеха се сергии, както с вкусни коледни сладки, сладкиши и други вкусни неща за хапване, така и с красиви кукли от филц и други ръчноизработени изделия, с които училището се опитваше да припечели. Бе радост за очите! На някои сергии се продаваше емблематичната и невероятно вкусна тиквена супа, приготвена от тиквите, отгледани по биодинамичен способ, завещан от Щайнер. В тези дни семейство Прокофиеви излизаше на разходка и Сергей с удоволствие си купуваше гореща купичка тиквена супа, която бавно и с невероятно наслаждение отпиваше. Смея да кажа, че и за мен това бе най-вкусната тиквена супа, която съм опитвала в живота си!

Живи за мен са спомените по време на т.н. конгреси в Гьотеанума, през които бяха канени различни лектори и се слушаха класически концерти. Задължително участие в тези дни имаше Прокофиев. Лекциите му бяха спиращи дъха и много интересни, а Голямата зала се пръскаше по шевовете. Сред преобладаващата част на неговите почитателки бяха възрастните дами от района на Базел, но и от Швейцария, които си носеха стария антропософски дух. Понякога залата лилавееше от тяхното облекло. Лилавият цвят, както и косите им, събрани на кокове, строгото облекло – всичко това бе толкова сходно с времето, когато Щайнер е бил жив! Прокофиев е казвал винаги важни неща! Говореше на правилен книжовен немски. Обичаше да дава пример с думи от руския език. И аз много харесвах тези примери, защото те не могат да се прочетат никъде! Един от тях ще цитирам тук по спомен: той произнесе на руски думата „крестьянин“ (селянин, земеделец) и й направи дисекция. Обърна внимание на това, че коренът й идва от „кръст“; че така са наречени в Русия хората, които работят земята; че това има връзка с Кръста от Голгота и Мистерията, когато Христос става аура на Земята. Работейки със земята, християните влизат във връзка със самия Христос! Един друг интересен факт бе, че Сергей Прокофиев (внук) организира в Гьотеанума събитие, посветено на Сергей Прокофиев (дядо) със специално подбрана авторска музика на бележития композитор. Честта да изнесе този концерт имаше талантливият българин Христо Казаков, който бе корепетитор на евритмистите. Помня, че преди Хр. Казаков да поеме отговорността за този голям концерт, Серей Олегович го бе погледнал с изпитателна усмивка и с единствен въпрос: "Ще се справиш ли?" Прокофиев осъзнаваше, че славянската душа на Христо Казаков можеше да почувства и предаде музиката, писана от славянин! Сергей Прокофиев носеше една широка и необятна душа, точно както и неговата Русия, за която той лелееше до последния си дъх! Пристигайки в Дорнах, той се е сблъскал с много отпор, ревност, завист и неразбиране от неговите колеги. Неговата неизчерпаема духовност сякаш бе заплаха за тях! Много вода трябваше да изтече, докато той бъде приет в Управителния съвет на Антропософското Общество в Дорнах. Тази борба бе от една страна катарзис за него, а от друга страна – израстване! Това обаче допринесе за неговата затвореност и малословие, което бе типично за Сергей извън лекториите!

Бе летен ден и целият ни клас очакваше с нетърпение Прокофиев да дойде в класа. (Тук отварям скоба, че неговата съпруга Астрид водеше часовете ни по музика и пеене.) Сергей дойде, вървейки бавно и ритмично. Беше облечен спортно-елегантно, което бе рядкост за него. В ръцете си държеше черната си чанта, а на главата си имаше черна шапка с голяма периферия. Бях изненадана от тази му визия. Такова облекло не бе типично за него! Винаги е бил облечен строго в костюм, имаше вълнено елегантно графитено-черно палто и почти винаги е бил без шапка. Влизайки в стаята, Прокофиев ни поздрави приветливо, енергично махна шапката и я положи настрани, заедно с чантата си. Тази шапка моментално повлече в мен мисли… Спомних си една заръка на Учителя П. Дънов – никога да не се слага черно на главата! Притеснено погледнах към Прокофиев и си помислих: „Какво ли ще му се случи с тази черна шапка?!“. Опитах се да се концентрирам над думите му. Три-четири години по-късно научих от моя приятелка в Дорнах, че Сергей Олегович е болен, а диагнозата – страшна!

В края на всяка учебна година нашата ръководителка Вирджиния Сийз организираше празнично събитие, на което всеки носеше нещо собственоръчно приготвено или характерно за националната кухня от на съответната страна, от която идваше . (Бяхме студенти от всички краища на земното кълбо и от всички раси!) Едно от тези събирания тя организира в нейната къща, а нейни съседи и поканени на това събитие бяха сем. Прокофиеви. Покрай суетата с дегустацията той се радваше много, когато успявахме да разменим нещо на руски език, звучащо непонятно сред английската глъч на колегите. В една от ваканциите аз изпратих на г-н Прокофиев около 10 печатни страници с преводен текст от български на руски, както и много дълго писмо, в което написах за духовната Мисия на българите. На последното събиране той ме погледна и заяви, че трябва да поговорим за писмото. Усмихваше се, искаше да каже нещо повече, но обстановката не бе подходяща за сериозни и дълбоки дискусии на духовна тематика, затова се ограничи само с това, че трябва да поговорим. За съжаление, поради ред обстоятелства, не се появи такава възможност и с голяма тъга научих за кончината му преди 10 години.

Със Сергей Прокофиев разговарям понякога и сега в мислите. Знам, че след минаването му през Прага, много неща в Духовния свят са кристализирали за него в нова духовна светлина. Убедена съм, че е съгласен с всичко, което мисълта ми е отправяла към него, а то бе най-вече свързано с бъдещата Мисия на Славянството, останала неразбрана от мнозина в този живот!

При последното ми ходене в Гьотеанума аз се изкачих на стъпалата под огромното Червено стъкло, приседнах на едно от тях и заплаках тихо така, както се плаче за покойник …

Сега в Гьотеанума вече не е същото – много неща се промениха! Дори интериора! За мен Свободният Университет и Управителният Съвет на Антропософското Общество в света имаше две колони, които крепяха духовността там: това бяха Вирджиния Сийз и Сергей Прокофиев. Вирджиния се пенсионира, а Сергей напусна земния живот!

Мир и Светлина на душата му!