От Яхве къмХристос преходът от съботата към неделят 

Когато напрежението и контрастът между Исус и еврейския свят стават все по-ясни, се сблъскват не два различни възгледа за Бога или системи от вярвания, а две различни сфери на съществата от духовния космос. Исус не е бил представител и предвестник на една нова вяра, противопоставена на представителите и защитниците на старата вяра на предците, а в него е било въплътено едно Божествено същество, което е било различно и по-висше от божественото същество, предано почитано от еврейския народ.

Конфликтът избухва на пръв поглед заради незначителни събития. В съботния ден 1 Христос се разхожда с учениците си из една нива. Докато минават покрай нея, учениците откъсват от класовете, за да ядат (Лука 6:1-5). Пак в събота, в синагогата, Христос изцелява изсъхналата ръка на един човек (Лука 6:6-11). А по-късно, отново в събота, Той изцелява жената, която е била саката от осемнадесет години, както и болния от воднянка (Лука 14:2) 2. Всеки път избухва враждебният, изпълнен с омраза протест на юдеите.

Конфликтите за съботата лесно могат да бъдат взети от днешните хора за спорове по детайлите на Мойсеевия закон. Протестът срещу откъсването на житни класове в съботата се възприема като смешна дребнавост, а този срещу изцеленията в събота - като нечовешки, безсърдечен фанатизъм. Човек си представя, че съботата е била празник за евреите в същия смисъл, в който е неделята за днешното културно човечество. Фактът, че в християнската епоха неделята замества съботата, в крайна сметка се приписва на някаква случайност и се разглежда само като външен обичай. Ето защо днес никой не намира нищо особено в това, че еврейската заповед за свято пазене на съботата е била пренесена непроменена от съботата върху неделята.

Фактът, че днешният начин на мислене и усещане достига само до външната страна на подобен конфликт и не възприема нищо от космическата дълбочина и напрежението на сблъсъка на два свята, се дължи на загубата на различаващото познание за свръхсетивния свят.

Духовното съдържание на еврейския сабат е напълно различно от това на християнската неделя. Съботата е денят на Сатурн (на еврейски Сатурн се нарича “Шабатай”), а неделята е денят на Слънцето. Духовността и на юдаизма, и на християнството е намерила своята най-ясна символика в двата седмични празника. Когато човечеството преминава от юдейството към християнството, то прави крачката от Сатурн към Слънцето.

За днешното мислене и отношение към живота разделянето на седмицата на седем дни е практически въпрос. То прави календара по-ясен. Ние не чувстваме, че в един ден от седмицата действат различни духовни съзвездия и сили, в сравнение с останалите; обичаме да мислим за това като за суеверие. И все пак и ние наричаме различните дни от седмицата с имената, които са им били дадени във времената, когато все още хората са имали познания за влиянието на различните планетни сили върху земния ритъм на времето:

Събота (англ. Saturday)

Неделя (англ. Sunday)

Понеделник (фр. Lundi)

Вторник (нем. ден на бога Tiu/Ziu, фр. Mardi

Сряда (англ. Wednesday “ден на Вотан”, фр. Mercredi) 

Четвъртък (англ. Thursday “ден на бога Тор”, фр. Jeudi) 

Петък (нем. Freitag “ден на богинята Фрая, фр. Vendredi)

В кръга на седемте дни от седмицата някога хората преживявали кръга на седемте планетни сфери, които смятали и за обиталища на боговете. Редът на имената не трябва да се разбира от гледна точка на пространствените представи на съвременната астрономия, която не разглежда Слънцето и Луната като планети. Редът на планетните имена за дните от седмицата произлиза от древната предавана мъдрост за хода на мировото развитие и следователно изразява мистерии на хода на времето, а не на пространственото разположение.

Както седмицата се състои от седем дни, така и хората си представяли мировия ход като голяма мирова седмица, състояща се от седем гигантски мирови дни." 3

Сътворението се заражда в Сатурн. Древната мъдрост нарича най-старото състояние на планетния свят, включващо Слънцето и Земята, “Стария Сатурн”. Планетата, известна днес като Сатурн, е останала само като граничен камък на небето, опасвайки със своята орбита - най- голямата сред планетите - пространството или сферата, която е била утробата на битието в първия ден на сътворението, в рунда на Сатурн. Сферата на Сатурн е всеобхватната утроба, от която се е родил нашият свят. А самата тази сфера на свой ред почива в отечската мирова основа, която в образа на сферата на неподвижните звезди обгръща планетарното съществуване, като го носи, закриля и поддържа. Библейският разказ за сътворението посочва все още тъмното, раздвижвано от топлината, състояние на Сатурн в праначалото с думите: “А земята беше безводна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.”

Когато след това се казва: "Рече Бог: "Да бъде светлина!" и настава светлина, ни се дава образът на това как голямото мирово развитие преминава от деня на Сатурн (събота) към деня на Слънцето (неделя). След като е преминат кръговратът на сътворението на седемте планетни рунда, битието отново стига до един сатурнов ден, до една мирова събота, то отново се доближава до бащината утроба и мирова основа, в която целият живот влиза във велика почивка и трябва да премине през топлината на измътването от духа, през пречистващия огън на началото, преди пак да започне една нова седмица от еволюцията.

С подобни понятия навярно е възможно да се загатне отдалеч настроението, което е преобладавало в древния свят по отношение на Сатурн като отеческо начало на всичко съществуващо и което, особено в юдейството, е било поддържано в повтарящия се всяка седмица ден на Сатурн. Духът на една група хора може да се разпознае по деня, който тя е превърнала в свой празник. Духът на юдейството е бил сатурнов. И затова религиозното чувство на еврейския народ е било съсредоточено върху онова, което е било сатурново в света. Сатурново е не това, което става, а това, което е станало, не младото, а старото, не настоящето, а изначалното минало.

Ставащото, младото, настоящето носи в себе си жизнените сили на Слънцето. В деня на Сатурн е важно да се върнем назад, отвъд всичко живо и слънчево, да медитираме върху възрастта на света.

Това е единственият начин да разберем особения характер на строгото спазване на празниците от евреите. Съботното мълчание на евреите е нещо съвсем различно от светлото и радостно празнично настроение на неделята, особено на неделната утрин. Мълчанието на съботата е оловно тежко, мрачно гробовно мълчание, защото в него властва духът на изначалното минало, който се проявява най-ясно в мъртвия камък, квинтесенция на онова, което е станало, за разлика от онова, което става. В събота говори гробът на земята. Почитат се мъртвите, които почиват в гробовете; те са били носители на миналото. В събота хората отиват да посетят гробовете. И от онова, което властва между гробовете като съществото на мировата старост, на хората отново и отново се е предавала волята за вярно съхраняване на старото, наследеното, за търсене на свещеното в традицията на миналото и за противопоставяне на всеки прогрес като изкушение от чужди богове.

   

Събота. Сцена пред синагогата във Фюрт (Фридрих Кампе, около 1800 г.)

В гръцко-римския свят е била формирана представата за Кронос-Сатурн, която образно изразява точно това, което живее в юдейството като интензивно настроение без образи. Кронос, синът на Уран, на всеобхватната небесна утроба (Уранос се нарича "небе" и в гръцкия Нов завет), бил изобразяван с коса, като Мрачния жътвар, защото убил баща си с коса. Но Кронос е баща на Зевс и на цялото олимпийско семейство богове, от които възниква и се ръководи по-нататъшното сътворение. Следователно Кронос-Сатурн е баща на света и едновременно с това носител на смъртта. Митологичният образ на Сатурн продължава да живее в по-късните изображения на смъртта като скелет с коса. Сатурн е мировата основа, от която произлиза всичко и към която всичко се връща, когато достигне своята старост. Същата дума се използва и днес, когато се говори за бащините сили на космоса и за смъртта. Човек усеща бащата на битието в това, което е в основата на всичко земно, усеща смъртта с оглед на факта, че всичко земно трябва да загине.

Така късането на класовете и изцеленията вече се превръщат в истинско нарушаване на съботата. Зрялата житна нива е изпълнена със сатурнови сили. Мътещата топлина, която се стеле над нея, позволява на покълването и растежа да преминат в зреене и стареене. В житния клас плявата и сламката стават сатурнови. Ставащото се превръща във вече станало. Скрити в твърдата и мъртва обвивка почиват зърната, носещи зародиши. Слънцето живее в зародиша, но Сатурн все още го държи здраво заключено в себе си - нищо от това, което се развива, не бива да се раздвижва. Оставянето на зрялото житно поле недокоснато, съзерцанието на застоя, в който преминава живото, е било един от емоционално наситените символи на еврейския сабат. 

Подобно на външното тяло на житното поле, и физическото тяло на човека е сатурново. А физическото тяло на стареца е по-сатурново от това на детето, защото то е нещо, което вече е станало и ставането в него е стигнало до застой. Болното тяло също е по-сатурново от здравото тяло. В здравото тяло жизнените сили, които водят до растеж, са силно застъпени. Етерното балансира физическото. В болното тяло преобладава сатурново-физическото. Поради тази причина болестта, както и смъртта, предизвикват трепетния ужас пред онези сили на съдбата, които живеят в това, което вече е станало. Еврейската религия цялата е изпълнена с трепетен ужас от Бога, страх от Бога в истинския смисъл на думата. В болестта и смъртта юдейството медитира върху древността на света, върху отеческата му основа. Ето защо посещението на гробовете, оставянето на болните недокоснати, трепетният страх пред неизменимостта на божествената воля на съдбата, са били важни части от символите на съботното настроение. Гледайки от своя свят, юдеите не можели да не възприемат Христос и Неговите ученици като размирници и смутители на реда.

"Късането на класове в събота”, рисунка към 12-та глава от Евангелието на Матей на известната илюстрована Библия, изготвена около 1670 г. в Хамбург. Илюстраторът е Матиас Шайц (ок. 1625 - ок. 1700).

В Евангелието от Йоан преживяваме конфликта относно съботата в крайно изострен вид при изцелението на болния при къпалнята Витезда. Исус му казва: "Стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота... Затова иудеите гонеха Иисуса и търсеха случай да Го убият, задето вършеше това в събота” (Йоан 5:8-16). И сега Христос говори на юдеите, оповестявайки по грандиозен начин зората на една нова мирова епоха, прехода от Сатурн към Слънцето: "Досега работеше Моят Отец, сега работя Аз!” (5:17). Преводът на Лутер “и аз също работя” 4 изтрива твърде много от категоричността, която притежава Словото на Христос. Христос изразява световноисторическия факт, че времето на Отца преминава във времето на Сина. Бог Отец е действал по сатурнов начин; юдеите са Го търсели чрез съществото Яхве. (На това място няма да обсъждаме особената връзка, която има същността на Яхве с Луната, защото то не е абсолютно необходимо за разбирането на това, което се излага тук).

Синът работи по слънчев начин, Той е въплътен в Христос Исус сред тях. Разбираемо е, че тези горди слова на Христос само засилват безпокойството на юдеите: “Но затова иудеите още повече искаха да Го убият, защото не само съботата нарушаваше, но и наричаше Бога Свой Отец, като правеше Себе Си равен Богу” (5:18). Сега Христос казва, че Синът не се бори срещу Отца, а че е изпратен от Отца и е получил от Него пълномощието за новия начин на действие. Когато неделното утро изгрее след изминалата събота, това не е насочено против съботата. Делата на съботата сега трябва да поемат своя неделен ход. “Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил” (5:23). Волята на Сина не е различна от тази на Отца. Само че волята на Отца е действала по бащински, сатурнов начин, преди да дойде Синът; сега волята на Отца действа по синовен, слънчев начин, защото действа чрез Сина: “Аз не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил (5:30).

Евреинът усеща близостта на Отца, особено в трепетния ужас пред смъртта край каменните гробове. Христос обаче казва: "Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят...Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (5:25-29). Както Слънцето сменя Сатурн, така и Възкресението се изтръгва от смъртта, животът получава своето божествено съдържание и може да започне да се превръща във вечен живот, след като преди това вечността на смъртта, бащата Смърт е бил божественото за човека.

Само липсата на способност за духовно различаване, глупостта на една материалистическа епоха, е могла да доведе до това юдейската заповед за съботата, както и целият Мойсеев закон, да бъдат възприети непроменени в християнския живот. Прехвърлянето на съботната заповед от юдейския ден на Сатурн към християнския ден на Слънцето показва може би дори по-ясно от общото продължаване на еврейското настроение на закона колко силно е прилепнал старозаветният характер към досегашното християнство; колко малко е проникнало християнството до своята собствена истинска същност.

Тъй като неделята има различен дух от съботата, тя изисква и форма на освещаване, която е различна от тази на сабата.

Въпреки това един велик сабат също принадлежи към големите християнски празници. Това е Велика събота, денят между Разпети петък и Великден. Тогава атмосферата на Сатурн, на сабата, тишината на гробовете, се намесва в християнския живот: в деня, в който Христос е почивал в гроба. Старите християнски обичаи ни показват как на този ден се е практикувало едно твърде строго спазване на съботата. Църковните камбани са мълчали, в олтарите не са се отслужвали литургии, а мълчаливата събота се е спазвала също толкова строго или дори по-строго от мълчаливия петък, даже в ежедневието. Велика събота е християнският сабат, християнският ден на Сатурн. Благочестивата душа следвала Христос в царството на мъртвите, в царството на онези, които лежат в гробовете, в бащината основа на битието.

Сатурнови чувства съпътствали мисълта за слизането на Христос в ада, когато тази мисъл все още се е преживявала живо. Тогава обаче едно предчувствие за Великден вече е проблясвало в атмосферата на Велика събота, когато се виждало как Този, който можел да каже за себе си на земята: “Аз съм светлината на света”, навлиза в тъмното, топло и замислено царство на Сатурн, обиталището на мъртвите: Усещал се е пробивът на Слънцето в сатурновото царство на сенките на смъртта. Това предчувствие за Слънцето в атмосферата на Велика събота е намерило образен израз в прекрасни имагинативни предания от ранното християнство. Раннохристиянското апокрифно Евангелие от Никодим - запазено в няколко латински и гръцки версии като “Деянията на Пилат” - описва влизането на Христос в царството на мъртвите. Действието в това Евангелие от Никодим, чието основно съдържание е било драматизирано през Средновековието като великденския спектакъл от Редентин, е следното в кратки щрихи:

Вестта за Христовото Възкресение достига до Висшия съвет на юдеите. Те са объркани и се съмняват. Тогава Йосиф Ариматейски казва: "Христос не е възкръснал сам, а мнозина са възкръснали с Него от гробовете. Ще намерите двамата Симеонови синове, Левций и Карин, които погребахте преди няколко дни, отново сред живите.” - Евреите отиват при тях и ги намират живи в дома им, потопени в дълбока молитва. Задават им въпроси, но те не говорят, само молитвени слова се изтръгват от устните им.

Когато им дават плочи за писане, те записват преживяното в царството на мъртвите. Те пишат за голямата въздишка на облекчение, когато ярката светлина на Христовата слава проникнала през тъмнината, която царяла от цели епохи. Те оставят великите мъртъвци да пеят своите химни на изкуплението. Скоро след като са приключили със свидетелството на Христовото слизане в ада, двамата свидетели отново умират. Двете плочи, удивително съвпадащи, разтърсват до основи Пилат, както и Каяфа и останалите юдеи, а странният документ завършва с признанието на Каяфа пред Пилат в тайната стая на храма, че е разпънал невинен човек. 

Подобно предание може да се сметне за легенда. И наистина е така. Въпреки това то показва, че в ранното християнство празнуването на Велика събота е имало истинско духовно съдържание. Хората са преживявали живо сатурновия мрак на дълбоките гробове и царството на сенките на смъртта, а като начало на победата на Слънцето от царството на мъртвите са чували вика: "Светлината свети в тъмнината!” Когато след това настъпвало утрото на Великден, победата на слънцето била пълна. Денят на гроба свършвал, настъпвал денят на Възкресението.

Така стигаме до седмичния християнски празник. В ранното християнство денят на Христовото Възкресение се е празнувал и така е заменил сабата. Но фактът, че това е неделята, не е случаен. Великден не би могъл да бъде в друг ден освен в неделя. А Великден освещава и всяка друга неделя. В ранното християнство все още е съществувало естественото инстинктивно знание за връзката между Христос и Слънцето. Християнството все още е имало космически характер. Без възстановяването на този космически характер последната мистерия на християнската неделя никога няма да бъде напълно жива; неделята винаги ще бъде подобна на сабата, т.е. християнството ще бъде еврейско. Адвентистите и съботяните протестират срещу пренасянето на съботната заповед върху неделята. В това отношение те са прави. Те обаче грешат, когато искат да задържат еврейския сабат в противовес на неделята. Постъпвайки така, те също остават заседнали в духовността на сатурновия ден, а това е духът на юдейството, не на християнството, духът на Яхве, не на Христос. Яснота във въпроса за празника ще настъпи само от новата духовна различителна способност. Не е вярно, че днес само неделята е духовен ден. Съботата също има своята духовност и дори днес денят от седмицата, в който душата е най-близо до Бог Отец, е съботата. Но няма причина този ден да се превръща в празник. Времето на Отца се е превърнало във време на Сина. Всички християни трябва да признаят това, не само адвентистите и съботяните. 

Днес е лесно да смятаме, че проблемът за празниците е маловажен. Може и да е така, ако се имат предвид външните и още повече законодателните въпроси. Но по отношение на този конкретен проблем, ако го разглеждаме в неговия симптоматичен обхват, наистина се разкриват мирови контрасти. Така е било още в ранното християнство. Западното и източното християнство влизат за първи път в конфликт по въпросите на празниците, което по-късно води до все по- непоправимия разрив между римокатолическото и православното християнство. Източната църква искала да празнува Великден на 14-ти нисан, независимо от това в кой ден от седмицата се пада. Западната църква настоявала Великден да се празнува винаги в неделя, в първата неделя след 14-ти нисан. Към средата на II в. това различие в мненията вече се превърнало в разкол. Днес ние се чудим как е възможно християнството, особено когато все още е било под натиска на гоненията срещу християните, да се разпадне на два лагера заради такава дреболия. Това е въпрос, подобен на този, който разделил лютерани и цвинглианци заради догматичната тънкост дали при празнуването на Господнята вечеря да се каже “това е” или “това означава”. Мистериите на трансубстанциацията и на неделята като ден на Възкресението са централни християнски въпроси. Само като признае централното им значение, християнството може най- накрая да се отърси от старозаветната черупка, в която все още е заклещено. Едно наистина свободно от Сатурн християнство ще възвърне космическата си широта, като превърне духа на Слънцето в свое сърце. Правилно разбраната християнска неделя оповестява седмица след седмица връзката между Христос и Слънцето, за която например миланският епископ Амвросий говори още в края на IV в. в своите предговори за шестдневния труд: “Слушай Този, който казва: "Да има светлини на небесната твърд, за да дават светлина на земята! Кой казва това? Бог го казва. И на кого другиго го казва, освен на Сина? Бог Отец казва: Да има слънце, и Синът създаде слънцето; защото така беше редно Слънцето на Духа да създаде слънцето на света” (“Шестоднев”, 4-ти ден II, 5). 

Когато юдеите протестират срещу нарушаването на съботата в житната нива, Христос казва: "Син Човеческий е господар и на съботата" (Лука 6:5). С това Той не казва, че например човекът може да се чувства свободен от обичаите, които някога сам е въвел. Смисълът на тези думи е по-скоро следният: Синът в човека е слънчев, а Слънцето е повече от Сатурн. Настъпило е времето на Сина и Слънцето и това е времето, в което възниква вътрешната свобода. Христос в човека сменя света на закона на Отца. От Яхве към Христос, от Сатурн към Слънцетo!

Бележки

1 На еврейски: сабат/шабат

2 В българската Библия: “красничав”

3 Виж “Рудолф Щайнер, “Въведение в тайната наука”.

4 В българската Библия тези думи са подобни на Лутеровите: “и Аз работя”