Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 139270 Постинги: 190 Коментари: 15
Постинги в блога от 15.11.2019 г.

 

Анна Тургенева, наричана Ася (1890-1966), е била художничка и антропософка. Тя е първата жена на руския поет Андрей Бели. Участничка е в изработването на витражите на Първия Гьотеанум - антропософския център, който е бил построен по проект на Рудолф Щайнер в швейцарския Дорнах. Първият Гьотеанум е подпален от врагове на Щайнер и изгаря до основи в новогодишната нощ на 1922-23 г. В автобиографичната си книга "Спомени за Рудолф Щайнер и строителството на Първия Гьотеанум" Ася Тургенева ни е оставила забележителен спомен за пожара в Дорнах, на който е била непосредствена свидетелка. 

"В един облачен и влажен ден след обяда в Гьотеанума бързах за евритмичното представление. Две тъмни фигури, приличащи на химерите от парижката катедрала "Нотр Дам, висяха от парапета на терасата близо до малката платформа, поставена над южния вход. Всъщност в този момент никой не би трябвало да е на терасата", мина ми през ума, но трябваше да бързам. Дългото помещение на новата ни съблекалня беше разположено на първия етаж, близо до стаите на д-р Щайнер и госпожа Щайнер. Там беше и стаичката на Миета Валер.

В „Пролога в небето“ в първата част на „Фауст“ бяха заети около 30 души (при това се налагаше да се преобличат); вървеше хаотичен общ разговор. "Момичета”, възкликна внезапно една евритмистка: „Наближава буря с гръмотевици!“ Тя хукна към прозореца, за да види настъпването на бурята. „Такова нещо не се случва през зимата, това е изключено“, се чуваше от всички страни; небето беше монотонно сиво, без ни най-малка следа от облаци. "Но аз чух - беше шум като при силна буря!" Евритмистката държеше на своето. 

Когато слязохме в съблекалнята, зад сцената се случи още нещо. Една от нашите евритмистки изведнъж изтича до вратата към терасата и се опита да я отвори. "На терасата са заключени хора, те блъскаха по вратата", уверяваше ни тя. Но вратата беше заключена и почти никой не обърна внимание на случилото се. Когато се озовахме долу, Миета Валер мина напред: "Г-жо Щайнер, не ни ли очаква беда? Огледалото ми се е счупило. Не разбирам защо е паднало от стената." Още едно предупреждение. Ако беше дошъл при нас д-р Щайнер, както обикновено правеше, може би щеше да се заеме с това. Защо огледалото падна? Какъв беше този внезапен шум и какво правеха хората на терасата? Той обаче не дойде и по-късно научихме, че по време на обръщението му към публиката преди началото на представлението платформата за ораторската катедра, на която той стоял, изведнъж започнала да потъва в люка. - Кой е по-силен? Кой беше по-силен? Дали ние, преоблечени като ангели, стоящи на платформата, образувайки фигурата на пентаграма, представяща гласа на Господ - или черният Мефистофел отдолу, озарен от червена светлина? ... 

Не можах да се отърва от тези плашещи мисли. „Новата година посрещат нови гробове”- тези думи на Соловьов1 звучаха в пиесата. Разтърсващ беше драматизмът на “Погребалния марш“ от Менделсон. Освен всичко останало представихме и хора на насекомите от втората част на Фауст: „Добре дошъл, добре дошъл, стари господарю!” При тези думи трябваше едновременно да правим специални скокове и да клатим глава, включвайки тук и евритмията на пръстите - правеше зловещо впечатление. Погледът на младенеца Христос (френско коледно стихотворение) беше дълбоко сериозен.

Въпреки че вечерната лекция също беше вълнуващо интересна, не успях да преодолея усещането за студ, за нещо ужасно. Нима никой не забелязва, че д-р Щайнер полага всички усилия да се съсредоточи върху лекцията? Мислите му сякаш го напускаха. Къде беше той в онези моменти, когато гласът му внезапно отказваше да му се подчини?

Бях една от последните, напуснали залата. Долу стояха скупчени хора, които ми се стори, че са сякаш загрижени за нещо. - “Някой трябва да запали елхови клони” - чух да казват. Исках да им задам въпрос, но тук една от участничките в нашата „група на насекомите“ се хвърли към мен, за да ми честити Новата година и това ме разсея.

След като се прибрах вкъщи - живеех в първата къща на евритмистките с прозорци, гледащи към Гьотеанума - поисках да пусна щорите. Но какво става там? Над сградата като че ли се проточваше бледа ивица облаци; сенки на хора сякаш се мятаха напред-назад зад ярко осветените прозорци на южното стълбище. Разбрах, че се е случило нещо ужасно и се втурнах навън от стаята. В коридора стоеше Едит Марион, буквално парализирана от вълнение; тя се опитваше да свали от стойката пожарогасителя на фирмата “Минимакс”. С ритник аз го извадих от стойката и хукнах с него към Сградата. 

Пред входа лежеше младият ни пазач от дърводелната Шлайтерман, задъхващ се от дима. Някой се опитваше да му помогне. Образува се верига от хора с кофи и кани от дърводелната към Сградата. Не исках да се присъединя към тях. Но къде е огънят? Стаята на г-жа Щайнер на първия етаж стоеше отворена и празна, целият под беше мокър от употребените без никаква полза пожарогасители - много от тях вече се въргаляха изпразнени наоколо. Къде беше огънят? Търсеха го горе в Бялата зала и между куполите - но по-близо димът не беше допуснат. Отидох в голямата зала: празнично и тихо, пълно осветление; залата и сцената бяха празни.
 

Под дръвчето пред дърводелната стоеше д-р Щайнер и наблюдаваше действията ни. До него беше Едит Марион. Защо не се намесва? Защо не помага? По-късно разбрах, че заедно с двама свидетели той незабавно проверил електрическото табло и се уверил, че всичко е наред. След това извикал местната пожарна команда. Базелската пожарна пристигна много по-късно и имаше достатъчно вода, за да спаси дърводелната. Нашата пожарна на Сградата и жителите на селото засега се опитваха да надделеят над пожара; обаче огънят все още не се виждаше, той бушуваше между стените! Само димът се засилваше.

Оказала се пак на южното стълбище, срещнах Кете Мичер2, която заедно с работниците изнасяше мебели от стаичката на госпожа Щайнер. Някакъв младеж по указанията на д-р Щайнер пробиваше с брадва дупка в дървената стена. Тогава видях синкавите езици на пламъците, които с огромна скорост, подобно на змии, се устремяваха нагоре. Дали спасението тогава все още беше възможно? Не трябваше ли тази дупка да бъде пробита още в самото начало, още в четири и половина, когато нашите евритмистки чуха шум? А сега пламъците бушуваха между стените вече от много часове. Почувствала внезапно някакво подозрение, се принудих да си спомня за отвора, който бях видяла преди няколко дни до прозореца в стаята на д-р Щайнер. Тогава работниците извадиха няколко греди от външната стена, достъпна от терасата ... Няма ли тук някаква връзка?

Все още празнично спокойни бяха помещенията под куполите, незасегнати от бедствието. Приседнах в залата. Възможно ли беше няколко часа по-късно от всичко това да не остане нищо? Само да го погледам - за последен път. Но както тези мисли, така и човешкото ми присъствие бяха неуместни при случващото се. Тръгнах си, обзета от страх.

Както и преди, д-р Щайнер беше заобиколен от покой под дръвчето пред дърводелната. "Трябва ни вода, вече не идва вода!" - викаха някакви неумели помощници. Без да бърза, той намери телефонния номер, за да се обади. "Стълби, трябват ни стълби!" - викаха други. „До стената зад дърводелната“, каза той. "Къде да помогна, какво да направя?" - към него се затича един младеж от нашите. Той мълчеше. "Помогнете там долу да спасите макетите", му казах. "Не ми трябват никакви макети", каза д-р Щайнер и отново надвисна мълчание. - “Хайде да вървим”, казах след малко.

Още веднъж влязох в Сградата. „Имаме маркучи, но не знаем къде можем да ги свържем с водопровода“, ми каза едно момче от селото. За щастие аз знаех. Сега заварих различна картина в залата. Вече нямаше светлина. Наполовина осветени от мрачните езици на пламъците, които горяха навсякъде между куполите и обагряха дима в червеникаво, на фона на тази зловеща атмосфера се открояваха архитравите. Някои се опитваха да поставят стълби до колоните, но те бяха твърде къси. „Помогнете да спасим завесата!“ - ми извика една евритмистка и ние издърпахме сценичната завеса, която се раздираше от горе до долу. 

И отново нещо ме привлече към д-р Щайнер. "Господин докторе, сега гори в залата на сцената!" - извика някой отдалеч. "Защо никой не гаси? Защо не сложат стълбите?" - попита той бързо. "Стълбите не достигат дотам, те са твърде къси", казах аз. Той се обърна.

Сега вече огънят с невероятна скорост обхващаше и външните стени. Д-р Щайнер поиска всички да напуснат Сградата. Топлината се усили. Госпожа Финк, притеснена за стенограмите на лекциите, които се съхраняваха в малката дървена къщичка между дърводелната и котелното, помоли Гюнтер Шуберт да ги отнесе в дома "Дулдек"3. Той не можеше да ги занесе сам, затова отидох с него. Отне ни около четвърт час да увием всички тетрадки във вълнено одеяло, което понесохме от двете страни; обаче за връщане по същия път не можеше да става и дума. Като гигантска факла стърчеше Гьотеанумът, обгърнат от всички страни от пламъци. Жега като в горещ летен ден достигаше до "Стъклената къща", покрай която мъкнехме тежкия товар нагоре през горичката край дома "Бродбек", сега наречен Рудолф Щайнер”.

Жегата в дома "Дулдек" изглеждаше все още опасна; ние понесохме скъпоценния товар по-далеч - до къщата, където сестра ми имаше стая. Тъмночервената жега сияеше над нощния мрак. Като на слънчева светлина наоколо червенееха хълмовете и руините на Дорнек4

Хиляди зяпачи от Базел и околностите му се притискаха към оградата, опасваща терена на Сградата, влизането на територията й беше забранено. В мълчание, сякаш омагьосани, те се взираха в грандиозното зрелище на танцуващия, извисящ се високо в небето огън. Няколко пожарни маркуча хвърляха мощни струи вода към стените на дърводелната, където доскоро д-р Щайнер стоеше под дръвчето. В тази нощ обгоря половината от дръвчето и после то в продължение на няколко години беше с голи клони.

Намерихме доктор Щайнер да стои на стълбите пред дома "де Ягер", заобиколен от членове на Обществото. Минаваше полунощ и в първите часове на новата година огънят започна малко да отслабва. Тълпата от зрители постепенно оредяваше, доктор Щайнер също си отиде. Сега вече можеше да се върне в дърводелната всичко, взето оттам. Статуята на Христос също беше пренесена от ателието на поляната зад постройката. Отново беше разрешено да се влиза на територията. Дълбока синева окръжаваше хълма, пожарът извърши своето. Само нажежените масивни колони с двойните пръстени от архитрави отгоре се извисяваха на фона на нощното небе. Незабравима картина, изпълнена с ужас и красота! Тези прозрачни, калцирани форми сякаш бяха пропити от пулсиращ живот и дихание; това беше като прощаване със Земята, на която за толкова кратък срок беше спусната Сградата. Високо над нея се простираше небесният свод - родината, в която тя се завръщаше сега.

Зад нея на запад имаше червеникава ивица, отблясък на деня, известяващ за себе си на изток. И ето вече под тежестта на архитравите двойният огнен пръстен започна да се разрушава, срутвайки се под формата на нажежена маса в подножието на колоните.

Стоейки близо до дърводелната, виждах как две сенки вървяха бавно в тъмното по пътя към хълма. Д-р Щайнер, придружен от Едит Марион, влезе, приведен и пристъпвайки тежко, в дърводелната. Той беше ходил у госпожа Щайнер в дом "Ханзи"; заради болните си крака тя трябваше да преживее пожара отдалече, наблюдавайки го от прозореца.

Д-р Щайнер настоятелно поиска да продължи работата, която не беше повлияна от станалото; но много неща трябваше да се случат, преди дърводелната да бъде ремонтирана за тази цел. Когато погледнах в ателието на д-р Щайнер, там все още цареше пълен хаос. Той стоеше сред струпаните наоколо мебели и сандъци. Обърна се към мен. В широко отворените му очи нямаше и най-малкия признак на яд заради преживяното, само безкрайна болка и тъга.

"Благочестиви, мъдри ...“: до тези думи стигна Ангелът от пиесата за Тримата влъхви в приветствената си реч; след това гласът му отказа. Напразно се опитваше той да започне отначало, а после тихо заплака, като стоеше подпрян на тоягата си, докато намери сили да продължи. - По време на вечерната лекция без да са се уговорили, всички станаха, когато д-р Щайнер влезе в залата на дърводелната.

Дърводелната се превърна за години наред в наше работно място. Когато след няколко дни горещата пепел се охлади, в нея откриха човешки скелет с осакатен гръбнак. Такъв недъг имаше и часовникарят, който изчезна в момента на пожара. Официално беше признато, че е загинал по време на спасителните операции.

Застрахователната сума беше изплатена, тъй като в нощта на пожара д-р Щайнер установи, че всички бушони са били в изправност. Но д-р Щайнер ни обърна внимание на това, че първата Сграда е била построена със силата на любовта и жертвата. Ако постройката беше завършена, Сградата щеше да излъчва мир. Във втората сграда с парите от застраховката ние ще внесем в нея човешката омраза ...

Младежкият весел смях, който по-рано често проясняваше строгите черти на лицето на д-р Щайнер, бързите му, леки движения, ритмичната му походка (никой не можеше да ходи като него) - нищо от това не видяхме повече след нощта на пожара. На раменете му легна тежък товар. Трябваше да полага усилия, за да запази изправената си стойка и походката му стана напрегната. Но неговото влияние и сила на духа в последния период от живота му се извисиха до свръхчовешки размери."

Бележки

1 Начало на стихотворението “Честита Нова година (1. януари 1894 )” от Владимир Соловьов

2 Kете Мичер (1892-1940) - евритмистка, активна участничка в поставянето на Мистерийните драми в Мюнхен (1910-1913), строежа на Първия Гьотеанум и представленията на евритмистките.

3 За сградите, разположени на територията на Гьотеанума, които се споменават в текста, вж. http://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=51 и http://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=176

4 Дорнек – район в швейцарския кантон Солотурн, чийто център е селото Дорнах

 

 

  
Категория: История
Прочетен: 545 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 15.11 20:37
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 139270
Постинги: 190
Коментари: 15
Гласове: 303
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930