Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 819436 Постинги: 456 Коментари: 15
Постинги в блога от Септември, 2019 г.
 (текст със съкращения на лекция, изнесена от Аксел Буркарт през септември 2019)  

Защо толкова много млади хора демонстрират в днешно време? На пръв поглед това се обяснява със страха от климатичните промени, от случващото се в природата. Но ако погледнем зад тези събития, ставащи на външен план, ще видим, че всъщност действат съвсем други сили. Съществуват наистина и манипулативни сили, сред тях са медиите, както и други сили от средите на самото човечество, които изкарват младежите на протест, но не те са решаващите. Трябва да си зададем въпроса какво е душевното настроение на младежите, което ги кара да излизат по улиците да протестират.  

Как се чувстват душите на хората днес? Съвременната психология, която би трябвало да бъде науката за душата, отрича душата, тя говори не за душа, а за психика. Според “Уикипедия” душата е съвкупност от чувствeните вълнения и духовните процеси в човека. Виждаме в това определение, че става смесване на душата и духа. Причината е в материализма, който отрича съществуването на душата и описва психиката само като въздействия на тялото. Това се дължи на факта, че психологията обикновено се преподава по модела на природните науки. В съвременните учебници по психология понятието душа въобще не се среща. Ала за младежите е абсолютно безразлично какво мисли психологията, защото реалността в душата им съществува. Младежите усещат в душата си нещо от съвременните събития - кризи, климатични промени, страх от бъдещето. Всички тези неща тревожат силно душите на младите. Но откъде идва този страх?   

За да разберем това, трябва да се върнем 120-160 години назад във времето и благодарение на Рудолф Щайнер и духовната наука ние можем много добре да вникнем в развитието. Така ще видим, че през ХIX век е станала огромна промяна, която окончателно е влязла в сила през 1900 г. Тези неща не могат да се научат в училище, защото не съществува история на душевното развитие, но затова пък има антропософия. Въпросът е как се е изменила душевната нагласа на хората през вековете и какво е станало по-различно.  

През втората половина на XVIII и първата половина на XIX век до около 1840 г. в Средна Европа има силно развитие на немския идеализъм. Това е едно невероятно време на подем, от което светът се храни до ден днешен. Време, когато в музиката, литературата, философията действат мощни духове - Бeтховен, Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг. Много от тях днешната младеж дори не познава. Всичко, което Гьоте е развил, е било заметено от природонаучния материализъм, дошъл от Америка и приет в Германия. Като се четат документи от ХIX век, може ясно да се види как от 1840 г. насам духът в немските университети се променя. Немският идеализъм умира и на неговото място се настанява друг дух. Това, което хората съзнателно са преживели тогава, е било умирането на немския дух, на немската средноевропейска култура. Тогава Средна Европа започва да отрича собствената си култура. Ние в Средна Европа забравихме Гьоте и приехме Дарвин, ние сме забравили, че Гьоте има учение за еволюцията. Още във втората половина на XIX век Гьоте е забравен.  

В следствие на загубата на немската култура възниква немският райх и Германия се въоръжава индустриално, но се разоръжава духовно. Какво донесе материализмът? Той донесе Нищото. В края на ХIX век хората изживяват Нищото, абсолютната празнота в душата си. В нея има само сенки, само мъртви мисли. Та какво днес е по-различно? Живот има само у хора, занимаващи се с духовност. С тази вътрешна празнота човечеството пристъпи в ХХ век. През 1899 г. свършва Кали Юга и младежта усеща празнотата. Затова възникват младежките движения, като това на „Прелетните птици“1, напомнящи на днешните “Петъци за бъдещето”, които се опитват да прикрият с нещо вътрешната пустота.   

Защо днешните младежи отново демонстрират? Защото те чувстват същата пустота, понеже нищо не се е променило. Днес пак имаме младежко движение, което по принцип пак крещи като едно време и все още не знае, както не знаят и възрастните, защо крещи. Не става въпрос за климата или защитата на околната среда. Не е това. Още някога младежите с движението на “Прелетните птици” се бяха насочили към природата. Какво търсеше тогава младежта?   

Тя търсеше смисъл на живота си. Днес се протестира за защитата на  природата и духът, душата биват запълвани с нови илюзии. В наше време пак се разпалват илюзии. А че те съзнателно се разпалват, в това сме съгласни. Съгласни сме, че тази празнота се използва умело от хора, които знаят как се съблазняват души. Така младежта бива инструментализирана за други цели. Празнотата на младежта обаче не може да се запълни с демонстрации за климата. По този начин се опитват да я запълнят с нещо въображаемо. Тази душевна празнота се проектира навън, хората се ангажират с климатичните промени и мислят, че правят нещо и че изпълват душата си с възторг. Да, разбира се, душата преживява въодушевление. Но ще има лошо събуждане.   

Рудолф Щайнер показа къде можем ясно да усетим тази празнота, нахлуваща в душата - при Фридрих Ницше. Такава празнота е имал в душата си Фридрих Ницше и от нея е полудял. Той е бил честен човек, чувствал е тази празнота и понеже е бил автентичен в преживяването й, полудява. Полудявайки, Ницше показва какво означава да се преживее честно тази празнота. Той не е могъл да направи нищо друго, освен да полудее от собственото си отчаяние. От тогавашното християнство Ницше също се е отчаял, защото и то се е било изпразнило откъм съдържание. Ницше се опитва да запълни тази празнота с идеята за свръхчовека. Така че е напълно разбираемо, когато днес се казва, че светът все повече полудява. За да разберем защо, трябва само да погледнем Ницше и да се запитаме какво се е случило с него.   

Как можем по-точно да проумеем тази душевна празнота? Знаем от духовната наука за мировия план, чиято цел е човекът да стане свободен. Но как мога аз да стана свободен? За целта душата ми трябва да е като бял лист хартия, където аз да мога да решавам свободно какво да напиша, а не да има сили, които да ме манипулират или владеят. Белият лист е онази област в душата, където съществува свободата – това е елементът на съзнателната душа. Някога този лист е бил изписван от Боговете, от духовните йерархии. Затова ние от ХV век насам2 изживяваме душевна празнота, защото Боговете, йерархиите са се оттеглили, за да ни дадат възможност да възмъжеем духовно. Знаем от духовната наука, че това [развитие] беше правилно. В древна Индия, Персия хората още са били много силно свързани с духовния свят и за тях е било съвсем нормално да живеят в него. С течение на времето този контакт все повече е отслабвал, в древногръцката епоха е намалял значително и след 1413 година окончателно е прекъснал. Именно тогава се полага началото на новото развитие.   

Ако искаме днес да направим нещо в света, да променим нещо, трябва да разберем тези закони, иначе нямаме шанс. Трябва да разберем какво се случва според духовните закономерности, иначе ще продължим да бъдем пушечно месо. Можем да си правим много митинги и демонстрации, но ако не знаем за какво се борим, ще си останем марионетки на други сили и ще ни липсва собствената мощ да се наложим.    Тази празнота в нас ние сами трябва да запълним. Не бива повече да очакваме, че душата ни ще бъде изпълвана отвън. Хората все още очакват това, но тези времена отминаха. Някога светлите същества са ни изпращали мисли, образи-мисли и хората са разбирали за какво става въпрос. Но то вече е престанало и поради това идва празнотата. Този преход продължава от XV до края на XIX век. В началото ние имахме религията и традициите. Някога майките и бабите все още са имали нещо от старото познание и са знаели интуитивно какво да предадат на децата си. Това продължи 450 - почти 500 години, докато религиите стигнаха до нулевата точка, когато от тях вече не остава нищо, освен стари, застинали догми. Традициите също пресъхнаха. Както казва Щайнер, това се случи в края на XIX век, когато е и краят на Кали Юга. Важно е да осъзнаем този факт.  

Ала какво става, когато някъде настъпи празнота? Когато в стомаха има празнота, ние усещаме глад. Когато в душата има празнота, също усещаме глад. А с какво може да се запълни празнотата в душата? - С дух. Тоест, от 1900 година насам възниква огромен копнеж по духа. Интересното е, че именно от 1900 година Рудолф Щайнер започва постепенно да изкарва антропософията навън. Той започва да изнася живото духовно познание, за да могат душите да намерят нужната им храна. Това е свързано и с архангел Михаил, междувременно станал архай, който от 1879 г. поема ръководството на нашата епоха, в която душите да намерят пак храна. Това е духът, който търсят хората. Възникнаха и се развиха естествознанието и техниката. Те са много добри, но в тях не може да се намери духа. Това е знание, което прекрасно работи в мъртвата материя, но не и в органичната. Затова и душите останаха без храна и почувстваха, че в естествознанието няма храна. Нова илюзия се промъкна чрез материализма и дарвинизма в духа на хората - това е тази бездуховна наука с всичките си положителни въздействия. Но тя дава само сенки-образи, не и духовна храна. В естествознанието хората приемат пасивно мисли и е съвсем правилно, когато се казва, че природонаучното мислене е свързано с мозъка. Но то не е духовно мислене. И това хората са го почувствали. Днешната младеж все още го чувства, но не знае какво се случва в действителност. Това е душевното терзание на всички днешни хора, не само на младите...  

Душата ни е гладна, душата ни е жадна. Но кой ще я нахрани, след като дори и психологията отрича съществуването й? От храна се нуждае само нещо, което е организъм. Душата е организъм, съставен от три части - сетивна, разсъдъчна и съзнателна душа. И тъй като те се развиват, се нуждаят от храна. Именно от опората на душата ни - съзнателната душа - възниква нашето безсмъртно духовно тяло, затова тя се нуждае от храна. А храната - това е духовното познание. Без дух, без духовно познание нашата душа ще умре от глад. И именно това е бедата на младежта днес, както и преди 100 години. Всяка душа жадува несъзнателно за тази храна, но ние трябва да осъзнаем това.  

С какво се опитват хората да запълнят празнотата? С наркотици, удоволствия, материални неща (нови телефони, коли и т.н.), които само привидно изпълват душата. Защо жадуваме за все повече такива неща? Защото вярваме, че те ще ни дадат някаква радост, някаква храна. Ала всички сетивни удоволствия веднага отлитат, те не дават истинска храна на душата. Ние само прикриваме празнотата на душата си.   Родителите на децата усещат това, но не знаят какво се случва, те подкрепят петъчните демонстрации, защото чувстват, че трябва да се демонстрира за нещо. Но това са илюзии, родителите преследват илюзии и стимулират още повече илюзиите на децата си. Тази празнота има и друго име - интелектуализъм. Това е разсъдъчното мислене, обвързано с мозъка. Мислене, което се занимава само с материалните аспекти на живота. То създава само мъртви мисли, мисли без дух... Ако искаме да се събудим и излезем от него, трябва да преживеем пак Мистерията на Голгота. От ХХ век насам се изисква Мистерията на Голгота да се преживее пак с нови сили. Днешната младеж може да се събуди само чрез духа, празнотата може да се запълни единствено с дух. Само ако си изясним, че днешното развитие е необходимо заради нашата свобода, ако осъзнаем как да нахраним душата си, ще можем да преодолеем душевната безпътица.  

1 Движението на “Прелетните птици” възниква през 1896 г. в Щеглиц (днес част от Берлин) като движение на ученици и студенти, предимно от средите на буржоазията. В епохата на интензивна индустриализация на градовете и загуба на връзката с природата младежите чувстват подтик да се откъснат от това, което им задават училището и обществото. Водени от идеалите на романтиката, те се опитват да живеят по свой начин сред природата.  

2 Според антропософията епохата на Съзнателната душа започва през 1413 г. и ще продължи до 3573г.        
Категория: Други
Прочетен: 1756 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 30.09.2019 20:49
В антропософската традиция Михаиловден се празнува на 29. септември като един от четирите основни годишни празника (Коледа, Великден, Йоановден и Михаиловден). 

Михаиле, 
дай* ми твоя меч, 
за да съм въоръжен
и победя змея в себе си!
Изпълни ме с твоята сила, 
за да прогоня духовете,
които искат да ме сковат!
Действай в мен така,
че светлината на Аза ми да сияе
и да бъда воден към дела, достойни за теб,
Михаиле!


* Prestami означава букв. “дай ми назаем”, но заради ритъма назаем е пропуснато.  

(Из CC 268 „Мантрически изречения. Душевни упражнения II. 1903-1925“) С 266/1, 24.10.1905)

За мантрите и медитациите Щайнер казва, че не са измислени по волята на някого, а са взети от духовния свят. Затова те съдържат много повече, отколкото предполагаме. Ще разсъждаваме правилно за мантрите, само ако имаме предвид, че никога не можем да изследваме цялото им съдържание и колкото повече успеем да се задълбочим в тях, толкова повече ще ни се разкрива от него (срв. СС 266/1, 24.10.1905).  

Немският оригинал на тази Михаилова медитация е загубен и е възстановен по запазения италиански текст. А защо италиански? Защото медитацията е дадена от Щайнер на италианския лекар и антропософ Джовани Колаца (1877-1953). Колаца още като студент влиза в контакт с теософските среди и през 1902 г. се запознава с Мария фон Сиверс (по-късно Мария Щайнер). През 1909 г. се среща и с Рудолф Щайнер и става негов личен ученик, като присъства на езотеричните уроци в Мюнхен. Джовани Колаца е сред основоположниците на Антропософското движение в Италия и през 1938 г. става председател на Антропософското общество в Италия.            
 
Категория: Други
Прочетен: 1527 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 26.09.2019 18:53
Откъс от лекцията “Човекът като образ на духовни същества и духовни въздействия”, изнесена на 2. септември 1923 в Лондон (СС 228 “СС 228 “Науката за посвещението и познанието за звездите. Човекът в миналото, настоящето и бъдещето от гледна точка на развитието на съзнанието”):    

“Както гледайки към Луната, никога не виждаме самата нея, а най-много един слаб намек като продължение на осветения сърп, както виждаме винаги отразената слънчева светлина, но не и самата Луна, така до нас достигат само отразените от Луната мирови сили, а не живеещото в нея.   

Отразяването на слънчевата светлина е само една част, и то най-малката от принадлежащото към Луната. В действителност Луната отразява като огледало всички физически и духовни импулси, действащи от Вселената към нея. И както не можем да видим задната част на огледалото, така никога не виждаме и вътрешността на Луната. Но тази вътрешност на Луната е обитавана от истинско духовно население с високи сили, които го ръководят. Тези високи водещи сили, както и другите лунни обитатели, са били някога тук на Земята, но преди повече от петнадесет хиляди години са се оттеглили на Луната. Преди това и Луната е имала друг физически облик. Тя не просто изпращала слънчевата светлина надолу към Земята, но смесвала с нея и собствената си същност. Това няма нужда да ни интересува, но трябва да ни интересува, че днес Луната е нещо като крепост във Вселената. Тази крепост е обитавана от население, преминало през човешката съдба преди повече от петнадесет хиляди години, което се е оттеглило на Луната заедно с водачите на човечеството. Някога тук на Земята е имало напреднали същества, които не са приемали физическата човешка форма на днешните хора, а са пребивавали повече в етерни тела, но въпреки това са били великите Учители и Възпитатели на тогавашните земни хора.  

Тези велики Учители и Възпитатели на човечеството, които някога му донесли първичната мъдрост, онази възхитителна, висока първична мъдрост, чийто слаб отзвук намираме при Ведите и Веданта, днес живеят на Луната и излъчват към Земята само това, което живее извън Луната във Вселената. Нещо е останало на Земята от онези лунни сили, но това са единствено физическите репродуктивни сили на човека и животното. Запазил се е само най-крайният физически остатък, след като в древните атлантски времена великите Учители на човечеството последвали отделилата се от Земята Луна.  

Затова поглеждайки към Луната, ще видим нейната истинска същност, само ако разберем, че висши духовни същества, свързани някога със Земята, днес са си поставили задачата да излъчат към Земята не това, което самите те носят, а физическите и духовни сили, които се предават във Вселената. Следователно всеки, който днес се стреми към посветителската мъдрост, трябва преди всичко да се опита да внесе в нея онова, което имат да му кажат тези лунни същества със своите по-висши сили.  

Това в известен смисъл е колония отвъд в Космоса, но други сили са също толкова важни, особено тези, които принадлежат към нашата планетна система. С оглед на значението си за нас земляните, така да се каже на другия полюс е населението на Сатурн. Но Сатурновите същества не са свързани по същия начин като Лунните със Земята. А че връзка между тях е съществувала, можете да разберете от книгата ми „Въведение в тайната наука“. Но Сатурновите същества не са свързани по същия начин със земното, те не отразяват нищо от намиращото се в мировото пространство. Ние получаваме много малко физическа слънчева светлина, отразена от Сатурн. Като самотен, слабо светещ отшелник той бавно обикаля около Слънцето. Външната астрономия знае много малко за Сатурн. Това, което означава Сатурн за човечеството на Земята, настъпва всяка вечер, макар и само като образ. Ала то идва най-вече в живота между смъртта и новото раждане, когато човекът преминава през духовния и с това и през звездния свят, както изложих веднъж в една от лекциите, държани тук.  

Човекът не се среща със самия Сатурн в сегашната фаза на човешкото развитие, но стига по обиколен път до Сатурновите същества. Този обиколен път днес няма да го описвам. Важното е обаче, че Сатурн е обитаван от съвършени същества, най-възвишени същности, намиращи се във вътрешна връзка със серафимите, херувимите и престолите, като за тях те са съществата от най-близката им йерархия.   Тези Сатурнови същества не излъчват нищо от Сатурн към Земята и не дават на човека нищо, идващо от външния физически свят. В замяна на това те съхраняват космическата памет, космическия спомен. Всичко, което планетната система е претърпяла като физически и духовни факти, което съществата са преживели в нашата планетна система, бива съхранено вярно в паметта от съществата на Сатурн. Те винаги гледат назад в спомен към целия преживян живот на планетната система. Както ние в спомените си поглеждаме назад към целия си земен живот, така и Сатурновите същества, въздействайки заедно, съхраняват космическия спомен за всичко, през което са преминали и цялото, и всяко отделно същество на планетната система. Всички сили в този спомен оживяват за човека поради това, че между смъртта и новото раждане, а в образи и всяка нощ, той влиза във връзка с тези Сатурнови същества. В резултат на това в човека действат силите, излъчвани от тези същества и тези сили в действителност са най-дълбоката същност на планетната система. Защото както паметта е най-дълбоката ни същност на Земята, така и живеещото в Сатурн е най-дълбокото вътрешно космическо Аз на цялата планетна система.  

Поради тези въздействия в живота се случват процеси, чието значение в по-голямата си част остава неосъзнато, но които играят най-голямата възможна роля в човешкия живот. Повечето от това, което се случва съзнателно в живота, е само най-малката част от него.  

Ако в живота Ви има някакъв решителен обрат, някакво значимо събитие, например, намерили сте някого, с когото да прекарате остатъка от дните си или друга важна случка и погледнете назад от него, ще Ви направи впечатление, че сякаш съществува някакъв план, който отдавна Ви е повел към това събитие. Понякога можете да проследите нещо, настъпило в живота Ви между тридесетата и петдесетата година и ще установите: Да, всъщност аз съм тръгнал по пътя към това събитие още на десет- дванадесетгодишна възраст и всичко, станало по-късно, се случи така, че накрая доведе до него.  

Възрастните хора, които се обръщат назад към живота си, при условие, че го направят смислено, ще се ориентират в него, ако могат да си кажат: Тук съществува една такава подсъзнателна връзка. Ние биваме подтиквани към различни събития от сили, които не осъзнаваме.  

Това са силите на Сатурн, силите, заложени в нас от това, че сме във връзка с вътрешното население на Сатурн по споменатия начин. И ако от една страна на Земята присъстват само физическите репродуктивни сили, останали от Луната, то от друга страна чрез Сатурн присъстват и най-висшите, космическо-моралните сили. Сатурн е най-големият балансьор на всички земни събития. Но докато силите на Луната, действащи сега върху Земята, са свързани само с наследствеността от бащата, майката и т.н., то Сатурновите сили имат връзка с нашия човешки живот чрез онова, което живее в кармата, което върви от една инкарнация в следваща. А другите планети се намират между тях, посредничейки в предаването на физическите и най-висшите морални влияния.  

Между Луната и Сатурн се намират Юпитер, Марс и т.н. Те предават по свой начин това, което Луната и Сатурн внасят в човешкия живот като две крайности: Луната с това, че нейните духовни същества са се оттеглили, оставяйки само физическото да действа в земното, само физическите  размножавителни сили, а Сатурн с най-висшата морална справедливост на Вселената. Двете планети си взаимодействат, като между тях стоят другите планети, преплитайки едното влияние с другото. Предавайки кармата чрез Сатурн и физическата наследственост чрез Луната, те ни показват как човек, преминавайки от един земен живот в друг, е свързан със самата Земя и с извънземното във Вселената.”    
Категория: Други
Прочетен: 1384 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 25.09.2019 15:33
Из лекцията „Слънчевото посвещение на друидския жрец и неговото лунно познание”, изнесена от Рудолф Щайнер на 10. септември 1923 в Дорнах (СС 228 “Науката за посвещението и познанието за звездите. Човекът в миналото, настоящето и бъдещето от гледна точка на развитието на съзнанието”):  

„Разполагайки днес със средствата на външната наука, напразно ще се питаме каквa е била душевната нагласа на тези друидски жреци - бих могъл да ги нарека и друидски учени, защото това е израз, напълно подходящ за онова време, макар че тогава не е съществувал. Какво е живяло в импулсите, чрез които те са ръководели своята община?  

Онoва, което много често се разказва от историята, винаги означава само нещо, което е било активно във времената на застой, на упадък. Това, което искам да изложа тук, предхожда упадъка, то е било живо по времето на възхода. Защото тези кромлехи, различните слънчеви кръгове, за които вчера говорих, със своята същност изцяло напомнят за нещо, същестувало при разцвета на друидските мистерии.   

Със средствата, които ни дава духовната наука, днес можем по определен начин да проникнем в метода, по който са действали жреците-друиди. В известен смисъл те са били всичко за своите народи, по-точно племена. Жреците са отговаряли за религиозните потребности, доколкото може да се говори за такива по онова време. Грижили са се за социалните импулси, но също и за методите на лечение в тогавашната епоха. Те са обединявали в едно цяло всичко, което по-късно се е разпределило в много клонове на човешкия цивилизован живот.  

Можем да погледнем по правилен начин към друидската култура, ако видим същественото за нея в една по-ранна епоха от тази, в която от Север към нас идват митологичните представи, обвързани с имената на Вотан и Один. Свързаното с името на Вотан по принцип е дошло по-късно от времето на разцвета на друидската култура. В кръга на мъдростта, сочещ към бога Вотан или Один, трябва да видим нещо, което най-напред е дошло от Изток, от един мистериен кръг, съществувал в района на Черно море, който по-късно е излял духовното си съдържание от Изток на Запад, като в посока от Черно море на Запад по най-различен начин са били основани колониални мистерийни центрове. Всичко това e излъчилo една възвишена култура, която в по-дълбок смисъл трябва да се нарече древна друидска мъдрост. Тази друидска мъдрост в действителност е била несъзнаван отзвук, нещо като неосъзнат спомен за всичко, което Земята е наследила от Слънцето и Луната, преди те да се отделят от нея. Посвещението в мистериите на друидите по своята същност е било слънчево посвещение, свързано с онова, което чрез слънчевото посвещение е могло да стане лунна мъдрост.   

За какво са служили тези кромлехи, тези кръгове на друидите? От вчерашното изложение ще Ви стане ясно, че основното им предназначение е било да се наблюдава по духовен начин отношението между Земята и Слънцето. Ако погледнем отделните долмени, ще намерим в тях нещо като инструменти, чрез които се изключват външните физически въздействия на Слънцето, така че надареният с ясновидство посветен да може да наблюдава онова, което слънчевото въздействие оставя в тъмното помещение. Вътрешното качество на слънчевата същност, как тя прониква в Земята и как се излъчва отразена от земята обратно в космическото пространство - това е наблюдавал друидският жрец с помощта на отделните кромлехи. Имам предвид, че физическата същност на слънчевата светлина е била възпирана. Вчера Ви казах, че чрез забити в земята камъни, покрити отгоре с друг камък, е било създавано тъмно помещение и в него със силата на духовното проникване в камъните е могла да бъде наблюдавана духовната същност на слънчевата светлина. По такъв начин, застанал пред своя култов олтар, друидският жрец се е занимавал в действителност с вътрешните качества на слънчевата същност, доколкото за да управлява общината си, се е нуждаел от това, което е нахлувало с мъдростта в него, но така че тя все още е била като природна сила.   Трябва да сте наясно, че тук говорим за епоха, когато не е можело да се провери в календара кога е подходящото време за садене, кога трябва да се поверят определени семена на земята. Календарът е бил това, което жрецът е прочитал в слънчевото въздействие. Някога не са ползвали книги, за да се информират за времето. Единствената книга, налична тогава, е била самата Вселена и буквите, които се съчетавали в думи, ставали ясни от наблюденията над слънчевото въздействие върху изграденото приспособление. Днес Вие проверявате в книгите, ако искате да знаете нещо по даден въпрос, а друидският жрец е гледал какво прави Слънцето в неговите кромлехи. В тях той прочитал тайните на Вселената. Той разбирал от видяното кога трябва да се сее пшеница, кога ръж и т.н. - това са само примери. За всичко, което се е вършело, са били разчитани импулсите от Вселената. По-висшите импулси, необходими за един цялостен годишен календар, ставали видими при наблюдението на сянката на друидския кръг. Така в онова време, когато не е съществувало нищо, родено от човешкия интелект, хората са имали на разположение самата Вселена. Вместо печатарски преси са имали кромлехите, за да проникнат в тайните на Вселената. По такъв начин те се занимавали със слънчевата същност, като са чели в космическата книга. А като противопоставен на слънчевия те възприемали лунния елемент. Силите, съсредоточени в Луната, някога били свързани със Земята, но не са изчезнали безследно, а са оставили нещо в нея. Ако бяха единствено слънчевите сили, то биха съществували, да кажем, само буйно растящи клетки, непрекъснато би възниквал живот, който повече или по-малко има клетъчен характер. Оформеното многообразие не произлиза от слънчевите сили, а от действащите съвместо с тях сили на Луната.  

И така до друидския жрец, излагащ се на това, което му показвали неговите кръгове или кромлехи, не достигали само абстрактните впечатления, които ние днес с право имаме, когато по нашия интелектуален начин се отдадем на духовното, а непосредствено му говорели силите на Слънцето. В сянката на Слънцето слънчевият елемент въздействал пряко и далеч по-интензивно, отколкото днес едно сетивно възприятие въздейства върху нас, защото бил свързан с много по-дълбоки сили. Когато жрецът стоял пред своето светилище и наблюдавал слънчевия елемент, дишането му се променяло, притъпявало се, ставало сякаш на вълни, всяко вдишване се вливало в следващото. Жрецът живеел с това, което представлявал като човек в своето дишане, произлизащо от слънчевото въздействие. Той не получавал абстрактно знание, а нещо, което действало в него като кръвообращението, което вътрешно го пронизвало и възбуждало човешкото в него до самия физически елемент. Но това въздействие, достигащо до физическия елемент, било и духовно. Вътрешните вълнения, които жрецът изживявал, били всъщност неговото познание. Това познание трябва да си го представим като много по-живо и интензивно, отколкото едно обикновено преживяване. Такова познание той получавал само в определено време. С по-малка сила то можело да се активира всеки ден по пладне, но ако трябвало да се разкрият великите тайни, било необходимо жрецът да се подложи на тези въздействия във времето, което днес наричаме Йоаново (дните около 24.6. - празника на Йоан Кръстител - Еньовден). Тогава към ежедневно настъпващите малки вълни на неговото познание се добавяла голямата вълна. Изживявайки чрез слънчевите въздействия, които по особен, изкуствен начин били прихващани на Земята, нещо, което жрецът възприемал като свое слънчево посвещение, той придобивал способността да изследва и разбира лунните сили, останали в Земята след напускането на Луната. Това били неговите природни познания, които той придобивал под влияние на слънчевото посвещение. Това, което се разкривало на повърхността, не било важно за него, а другото, което се надигало отдолу като лунни сили на Земята. Чрез принципа на посвещението, чиито следи са се запазили до днес в тези паметници, жрецът добивал познавателна способност и разпознавал действащите в природата сили, особено когато звездите обсипвали нощното небе над Земята, по което се движела Луната. Слънчевото посвещение му давало духовния импулс и така той имал свoите естествени науки. Нашите естествени науки са земни науки, неговите са били лунни. Той възприемал лежащите в основата им лунни сили, които се излъчвали от земните дълбини в растенията, които действали във вятъра, времето и другите елементи. Той ги възприемал не абстрактно, както ние възприемаме природните сили с нашата земна наука, а в тяхната живост, като живи действащи същества.”      
Категория: История
Прочетен: 1632 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 22.09.2019 16:25
Новалис (Георг Филип Фридрих фон Харденберг – 1772-1801) е един от най-известните немски поети, родоначалник на ранния романтизъм. Като символ на това течение се утвърждава Синьото цвете от неговата незавършена повест “Хайнрих фон Офтердинген” (1802). Пътят в търсене на Синьото цвете - това е пътят на човека към неговия висш Аз.  

Силно влияние върху творчеството на Новалис оказва ранната смърт на неговата годеница Софи фон Кюн, която умира от туберкулоза. В своите “Химни на нощта” (1797-1800) поетът възпява смъртта и нощта като порта към мистичното свързване с любимата и с Христос.   

Покрай пожара на катедралата “Нотр Дам” много коментатори си припомниха единственото есеистично произведение на Новалис от 1799 г. “Християнството или Европа”. В него се говори за християнството като общ корен и обща ценност на Европа. Есето започва с многозначителните думи: “Хубави, блестящи бяха времената, когато Европа беше християнска и едно християнство обитаваше тази преобразена от хората част на земята”. В него Новалис се противопоставя на духа на Просвещението като видим предвестник на епохата на материализма и дава свой идеал за социален ред, който да възвърне единството на християнските народи на Европа.   

Въпреки силния духовен размах на мисълта си, Новалис е имал практическа нагласа, изпитвал е възторг от математиката. За него математиката е “великата поема, по която е бил сътворен светът”. След смъртта на Софи фон Кюн Новалис завършва минната академия във Фрайберг (преди това е учил право) и започва работа като минен чиновник във Вайсенфелс. Там умира едва 29годишен от туберкулоза.  

В дневниците и в тетрадките от следването си Новалис записва множество афоризми, от които е видно как той се опитва чрез поетизиране на света да преодолее разделението между природа, дух и душа, което за него е осезаемо. Приживе само малка част от афоризмите на Новалис е публикувана със заглавие “Цветен прашец” в списанието “Атенеум”, издавано от неговия приятел Фридрих Шлегел.  

В една непубликувана лекция от 26.4.1905 в Кьолн Рудолф Щайнер казва за Новалис, че е “прероден питагореец” (срв. сп. Europдer 9/2003). По-късно в цикъла от лекции от 1912 г. СС 143 той подробно говори за предишни инкарнации на Новалис като пророк Илия, Йоан Кръстител и художника Рафаело.    

Бъдете хора, така и човешките права ще ви дойдат oт само себе си.  

Международното право е началото на универсалното законодателство.  

От обществения морал зависи поведението на държавата. Облагородяването на този морал е единствената основа за една истинска реформа на държавата.  

Там където няма богове, царуват призраци.  

Грешката е необходимият инструмент на истината.  

Сред хората трябва да се търси Бог. В човешки случки, в човешки мисли и усещания се разкрива най-ясно духът на небето.  

Говоренето и слушането са оплождане и зачеване.  

Седалището на душата е там, където се докосват външният и вътрешният свят. 

Поезията лекува раните, които отваря науката.  

Всички случайности в живота са материал, от който можем да направим каквото поискаме. У когото има много дух, той постига и много в живота си.  

Ние сме свързани с невидимото повече, отколкото с видимото.  

Въодушевлението без разум е безполезно и вредно.  

Ако видиш великан, най-напред погледни къде се намира слънцето и внимавай дали той не е сянката на някой пигмей.  

Когато духът oсвещава, всяка книга е библия.  

Много истински книги имат съдбата на късчетата злато в Ирландия - дълги години се използват само като тежести.  

Бог иска богове.  

Всеки мислещ човек със сигурност ще намери една истина, откъдето и да тръгне и накъдето и да върви.  

Не би ли трябвало и в отвъдното да има смърт, чийто резултат е земното раждане? Когато един дух умре, става човек, когато човекът умре, става дух.  

Идеалът за съвършено здраве е интересен само в научен аспект.

Болестта принадлежи към индивидуализацията.  

Случайността също не е необяснима - тя има своята регулярност.  

Чистата математика е религия.  

Всички приказки са само мечти за онзи свят, който е навсякъде и никъде.  

Известна самотност изглежда е необходима за развитието на висшите сетива и затова прекалено дълго прекараното време с другите може да задуши някой свещен кълн.  

Моралът не казва нищо конкретно, той е съвестта - съдия без закон.  

Хипотезите са мрежи - само който ги хвърли, ще хване риба.  

Всички истински подобрения са морални подобрения, всички истински открития са морални открития.  

Духът непрекъснато доказва съществуването си.  

Във всеки човек може да ми се яви Бог.  

Кой би издържал престоя на земята, ако нямаше приятел в небето?  

Науката е едната половина, другата е вярата.  

Истинското винаги се запазва, доброто надделява, човекът винаги се издига.

Индивидуалната душа трябва да съответства на мировата душа.  

Който предава истината, предава себе си. Не става въпрос за лъжа, а за действие против убежденията.

Много хора са ми дали или са означавали нещо за мен, без да знаят. Хора, с които не съм разменил и една дума, дори такива, за които само съм чувал да се говори, са упражнили влияние върху мен.  

Дали ние се нагаждаме според нещата или нагаждаме нещата според себе, това е едно и също.  

Вицът е духовно електричество - за това е нужно твърдо тяло.  

Свещеникът не помни времето, когато е бил само клисар.  

Мечтаем за пътешествия във Вселената, не е ли Вселената в нас?  

Щом Бог можа да стане човек, той може да стане също и камък, животно, растение или елемент. И може би по този начин непрекъснато се случва избавлението на природата.  

Всеки човек има собствен език. Езикът е израз на духа.  

Ако една теория трябва да чака практическата си проверка, тя никога няма да се създаде.   

Абстракцията отслабва, разсъждението укрепва.  

Всяко духовно докосване е допир на магическа пръчка. Всичко може да стане магически инструмент.  


Божии деца, божествени семена сме ние. Някога ще станем това, което е нашият Отец.  

В злото също има прогресия. Ако човек не внимава, постепенно възникват различни чудовища - от бруталност, жестокост, престорена набожност и т.н.  

Злобата не е нищо друго, освен болест на душата.  

Чрез молитва се постига всичко. Молитвата е универсално лекарство.  

Всяка болест може да се нарече болест на душата.  

Който иска да търси Бога, ще го намери навсякъде.  

Сутрин сме млади, а вечер стари. Вечер завещението ни трябва да е готово, а нещата ни да са в изправност  

Със сигурност всяко лично убеждение придобива невероятни размери, щом се намери второ човешко същество, което да се присъедини към тази идея.      
Категория: Изкуство
Прочетен: 1596 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 17.09.2019 16:20
Във влака от Инцерсдорф до Виена през 1879/1880 започва духовното общуване между Рудолф Щайнер и един тайнствен билкар-окултист на име Феликс. По това време Щайнер е студент и пътува редовно на занятия с влака, с който спътникът му отива да разнася билки по Виенските аптеки. Този билкар е представител на старата мъдрост и оказва голямо влияние върху Щайнер, подготвяйки по-късната поява на истинския му спиритуален Учител Християн Розенкройц. Щайнер разкрива  по заобиколен път значението на общуването си с Феликс Когуцки, казвайки, че през седемдесетте, осемдесетте години на ХIX век са се свързали новото, непосредствено духовно познание (за което той самият работи) с последните остатъци на старата мистерийна мъдрост (в лицето на билкаря-окултист) (срв. лекцията от 29.12.1923, CC 233). 

В лекциите си Щайнер е споменавал само първото име на бившия си спътник, когото по-късно увековечава като героя от мистерийните драми Феликс Балде - представител на природната мистика. От книгата на Петер Селг „Рудолф Щайнер и Феликс Когуцки: Приносът на билкаря за антропософията” (2009) разбираме, че в края на живота си антропософът и теолог Емил Бок е предприел опит да разбере повече за този човек. Бок намира синa му Рихард и установява, че баща му се е казвал Феликс Когуцки, роден е на 1. август 1833 и е починал през 1909 г. Живял е в селото Трумау в Долна Австрия, оженил се е за Йохана Ноймайер (род. 1851 г.) и е имал петима сина. Заслуга на Емил Бок е, че днес знаем как е изглеждал билкарят.

                        image

                                                           Феликс Когуцки

Книгите в дома на Когуцки са били предимно върху естествените домашни лечебни средства за хора и животни, основаващи се на животинския магнетизъм според Месмер, баенето и приготвянето на амулети. Щайнер получава от него указания, които по-късно прилага в биодинамичното земеделие.

Един автор, когото Феликс много е уважавал, е Йозеф Енемозер от Южен Тирол (1787 - 1854). В дома си е той имал копие от книгата на Енемозер “Хороскопът в световната история”. Тя наистина заслужава да се прочете, защото в нея се съдържат прогнози за бъдещи световни събития, писани в средaта на XIX век, които погледнати от нашето време, са били много точни. Когуцки явно е бил задълбочен познавач на астрологията, защото в къщата му е открит и съставен от него хороскоп.

Ето три откъса от Рудолф Щайнер, в които се споменава Феликс Когуцки:

Лекция от 4. 2. 1913 (непубликувана в СС, “Beitrдge zur Rudolf Steiner Gesamtausgabe”, брой  83/84):

“Още в първата година на следването настъпи нещо забележително. При особено стечение на обстоятелствата в кръгозора на момчето влезе една изключителна личност, която не беше от типа на учените, но притежаваше обширни задълбочени познания и дълбока мъдрост. Да я наречем с истинското й име Феликс. Феликс живееше със семейството си в едно отдалечено, самотно планинско селце и стаята му беше пълна с мистично-окултна литература. Той сам беше дълбоко проникнал в мистично-окултната мъдрост и прекарваше времето си главно в събиране на растения. Тях той събираше навсякъде в онзи район и при всяко отделно растение можеше да обясни същността и окултната му подоснова. В онзи човек имаше невероятна окултна дълбочина. Придружавайки го по време на самотните му странствания или при пътуванията му с наръча събрани и изсушени билки на гръб към столицата, за където трябваше да пътува и момчето, с него можеха да се обсъждат значими въпроси. Тогава се водеха много важни разговори с този човек, когото в Австрия наричат “билкобер” и който събира и суши билки и ги носи в аптеките. Това беше външната му професия, а вътрешната беше съвсем друга. Не бива да се отминава и фактът, че той обичаше всичко в света и се огорчаваше единствено (но отбелязано само в културноисторически смисъл), когато заговореше за църковните среди и за това, което заради тях трябваше да понася; към това той не беше благосклонен.”

Лекция от 22.6.1919 в Щутгарт (CC 192 “Духовнонаучно разглеждане на социалните и педагогическите въпроси”):       

“В Долна Австрия, в едно кътче, откъдето, ако погледнем на юг, особено добре ще обхванем с поглед окъпаните в червенината на здрача върхове Шнеберг, Вексел и онези, оформящи северния край на Щирия, се намира малка, много скромна къщица. Над входната й врата стоят думите “С Божията благословия всичко се нарежда”. Аз лично съм бил в тази къщица един-единствен път по време на моята младост. Там живееше човек, който външно беше много невзрачен. Влизайки в дома му, се виждаше, че навсякъде има билки. Той събираше билки. В определен ден от седмицата ги слагаше в една раница и носейки я на гръб, минаваше по същия маршрут до Виена като мен, когато отивах на занятия. Ние пътувахме винаги заедно, след това вървяхме известно време по улицата, водеща от Южната гара към Вийден. Всичко, което казваше този човек, беше в известен смисъл олицотворение на духа на онази област, но съхранено във вида си от първата половина на XIX век, която тогава още съвсем не беше отшумяла. Този човек използваше език, звучащ съвсем различно от езика на другите хора. Когато говореше за листата на дърветата, за самите дървета, но най-вече за прекрасната жива същност на своите билки, можеше да се забележи, че душата му беше свързана с всичко, което представляваше духът на природата именно в онзи район, но и което създаваше природният дух в по-широк смисъл. Той беше мъдрец по свой начин, със своята душевност, от която говореше много повече, отколкото обикновено вътрешността на човека крие. Този човек, чието малко име беше Феликс, сякаш носеше духовна нишка между своята душа и природата. Той говореше много и за всякакви книги. Защото освен билките, от които направо преливаше малката му къщичка, притежаваше цяла библиотека с всякакви важни книги, които обаче по принцип в своята основа, в основния си характер бяха еднакви с онова, което беше главна черта на душата му. Той беше сиромах, защото от продажбата на билки, които с мъка се събираха в планината, се печелеше твърде малко. Но този човек имаше изключително доволно изражение и вътрешно беше невероятно мъдър. Той често говореше за немския мистик Енемозер, който беше любимият му автор и в чиито книги се съдържа много от онова, което беше минало през немския дух във великите времена, когато още бяха живи мисловните импулси на Лесинг, Хердер, Шилер, Гьоте и другите, останали на заден план. Защото зад тези духове стоеше духовният свят, от който към трудовете им протичаше по специфичен за всеки от тях начин онова, което те пишеха.”  

СС 28 “Моят жизнен път”:

“Тогава се случи така, че се запознах с един обикновен човек от народа. Всяка седмица той пътуваше за Виена със същия влак, който ползвах и аз. Събираше билки сред природата и ги продаваше на различни аптеки във Виена. Сприятелихме се. С него можеше да се говори за духовния свят като с човек, който има опит в него. Той беше вътрешно религиозна личност. Нямаше училищно образование. Беше прочел много мистически книги, наистина, но това, което говореше, беше съвсем неповлияно от тях. То беше резултат от един душевен живот, носещ в себе си елементарна творческа мъдрост. Човек можеше веднага да усети, че той чете книгите, само защото иска да намери и у други това, което сам знае. Но това не го удовлетворяваше. Изразяваше се така, сякаш той като личност е само говорният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове. Когато бях с него, можех да направя дълбоки прозрения в тайните на природата. На гърба си той носеше своя вързоп с целебни билки, а в сърцето си – резултатите, които беше събрал от духовността на природата. Виждах някои хора, които понякога се присъединяваха към нашия разговор, да се смеят, когато с този „посветен“ вървяхме по улиците на Виена. В това нямаше нищо чудно. Защото начинът му на изразяване не беше разбираем от само себе си. В известен смисъл човек първо трябваше да научи неговия „духовен диалект“. Отначало той не беше разбираем и за мен. Но още от първата ни среща изпитах най-дълбока симпатия към него. По този начин постепенно започнах да се чувствам така, сякаш бях в компанията на една душа, идваща от най-древни времена, която – недокосната от цивилизацията, науката и възгледите на настоящето – ми носеше инстинктивно знание за по-ранни епохи.

Ако вземем обичайното понятие за „учене“, можем да кажем, че от този човек не можеше да се „научи“ нищо. Но ако човек сам имаше възприятие за духовния свят, чрез него той можеше да направи сигурни, дълбоки прозрения в него.

При това тази личност беше много далече от всякаква мечтателност. Влезеше ли човек в дома му, той се озоваваше сред най-трезвомислещото обикновено селско семейство. Над входа на къщата му стояха думите: „С Божията благословия всичко се нарежда.“ Нагостяваха го както при останалите селяни. Винаги трябваше да пия кафе не от чашка, а от купа, побираща почти цял литър, като с нея трябваше да изяждам и комат хляб с огромни размери. Другите селяни също не смятаха този мъж за фантазьор. Начинът, по който се държеше в родното си място, изключваше всякакви подигравки. Той имаше здраво чувство за хумор и умееше да говори с млади и стари при всяка среща с тях в селото по такъв начин, че хората се радваха на думите му. Там никой не се смееше така, както тези, които вървяха с нас по виенските улици и които най-често виждаха в него нещо, което им се струва напълно чуждо. Този мъж ми остана душевно близък, дори когато животът ме отдалечи от него. Можете да го откриете в моите „Мистерийни драми“ в образа на Феликс Балде.”



Категория: История
Прочетен: 1563 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 25.10.2019 12:59
За този пети вид елементарни същества, т.нар.”Христови елементарни същества”, засега имам информация само от един източник. Това е антропософът Томас Майер, но не онзи швейцарец от Базел, който понякога идва в София на опера и да изнася лекции, а друг негов съименик. Вторият Томас Майер е германец и провежда курсове по антропософска медитация заедно с Агнес Хардорп - за нея писах вече, че между другото учи немски антропософи на паневритмията на Учителя Беинса Дуно. Томас Майер изследва природните духове и е написал три книги за тях – „Спасете елементарните същества”, “Сътрудничеството с елементарните същества – 13 разговора с практици” и “Преживяване на земната трансформация – разкази и текстове на свидетели”.   

Тъй като съдбата ме срещна по друг повод с автора, го попитах и за тези Христови същества, за които аз поне не знаех нищо. Той каза, че за тях говорят предимно геоманти и радиестезисти. Посочи ми едно такова същество, което се намирало в малък парк срещу антропософския център, където се срещнахме. Мястото беше поляна със стари дървета и приятна, умиротворяваща и разширяваща атмосфера.  

Рудолф Щайнер е предрекъл появата на нов вид елементарни същества, затова смятам, че е важно да се вземат под внимание подобни сведения. Той е говорил за новите същества във втората лекция от цикъла “Езотеричното християнство и духовното ръководство на човечеството” (СС 130). Цикълът е твърде важен и е преведен на български още от покойния Димо Даскалов. Но като сравних българския превод с немския текст, забелязах, че двукратно употребеният от Щайнер израз “die Wende des 20. Jahrhunderts“, който не конкретизира дали става въпрос за началото или края на века, в българския текст е преведен като “поврата към двадесетото столетие” (срв. стр. 20 от следния линк: https://petardanov.com/Chtainer/GA_130%20Езотеричното%20християнство.pdf).  

Въпреки че липсва логика през септември 1911 г., когато е изнесена лекцията, да се правят предсказания за “поврата към двадесетото столетие”, след като то отдавна е започнало, аз все пак попитах Томас Майер за тази неяснота. Той очаквано потвърди, че думите на Щайнер се отнасят не за началото, а за края на ХХ век.   

Ето цитата от книгата на Томас Майер “Спасете елементарните същества!” от 2008 г., издателство “Нойе Ерде”, Саарбрюкен, в който се говори за т.нар. Христови елементарни същества:  

“На тази нова пета група1 ми обърнаха внимание през 2003 г. геомантите Волфганг Шнайдер и Фриц Бахман. Марко Погачник2 също пише и говори за тях. Те тримата, както и други геоманти, са наблюдавали появата на нови елементарни същества малко преди смяната на хилядолетията. Аз редовно се упражнявам във възприемането им и досега съм имал следните опитности:  

Намирам ги навсякъде, в почти всеки парк, на почти всяка улица, в почти всяко помещение. И във Валун3 на плажа има едно много красиво същество, в което аз обичам да потъвам душевно.  

Тези нови елементарни духове междувременно вече спадат към постоянния състав на досегашните природни елементарни същества и добре се вписват сред тях. Те са като нова група инструменти в един оркестър, която променя общото звучене на елементарния свят. Волфганг Шнайдер ми разказа, че чрез новите същества се променят и старите, които вече били станали по-будни, съзнателни и многостранни. Самият аз не съм могъл да сравня как е било преди и сега.  

Аз най-често ги преживявам така: те излъчват към околната среда хармония, мекота, доброта, избавление и святост. Имат благодатно, освобождаващо, балансиращо и целебно въздействие върху човешката душа. Сърцето ми винаги много силно реагира на тях, особено сърдечната чакра (предната и задна част в еднакъв размер), освен това често и гърлената чакра. В областта на гърдите и гърлото се чувствам като обвит в памук. Жестът на Христовите елементарни същества е отвесно движение, състояние на изправеност, но едновременно и водоравно състояние на разпростряност, разгърнатост в околността. Субстанцията им според индивидуалния характер на елементарното същество е понякога златиста или бяла, гъста или въздушна. Ако ги погледна етерно, изживявам техния етерен образ като отвесно поставен блестящ овал.  

Многократно съм имал преживяването как едно ново елементарно същество стои сякаш неразопаковано. Едва чрез срещата, осъществена със сърцето и обръщението към него, то се разгръща и уголемява. Аз разбирам това по следния начин: тези елементарни същества искат да бъдат активирани от хората. Те са “предложение” на духовния свят, но ние също трябва да подадем своята ръка.  

Имах възможност да посещавам непрекъснато в продължение на няколко години много такива същества - в Хамбург около Аусеналстер4, в Кемптен на Ленцфридското било, в центъра за лекции Рюспе в Зауерланд, в дома за семинари Квелхоф в Кирхберг. При тези случаи наблюдавах, че те удвояваха и учетворяваха пространствения си обем, в който можеха да бъдат възприемани. В Хамбург и Кемптен вече имат обхват от около 200 м в диаметър. Ако това продължи така още няколко години, всичко ще бъде изпълнено от тези елементарни същества! Не мога обаче да кажа дали това разширение лежи в самата същност на новите елементарни същества или е в резултат от честите контакти с хората.    

Много често съм задавал на тези същества въпроса откъде идват. И тогава винаги бивам въвеждан в една област, за която мога само да кажа, че е субстанцията на Христос. Те очевидно не са рожба на ангелите, както други природни елементарни същества, а възникват като дело на самия Христос.  

В началото на третото хилядолетие в геомантията бяха забелязани много други промени  – нови етерни сили, нови органи на местности, промени в ангелския свят, нови свръхсетивни възприемателни способности при хората и т.н. Тези промени, които без изключение се движат към едно духовно бъдеще и прекратяване на стари модели, се обобщават под името “Земна трансформация”. Новите елементарни същества са част от тази цялостна промяна.   

По-нататъшни опорни точки за разбирането на тези нови елементарни същества се намират при Рудолф Щайнер, който през 1911 г. е предрекъл появата им в края на ХХ и началото на ХХI век (в лекцията от 19.9.1911, СС 130 “Езотеричното християнство и духовното ръководство на човечеството”). Рудолф Щайнер вижда тези нови елементарни същества в контекста на събитието, което той нарича “появата на Христос в етерния свят”. Щайнер винаги е подчертавал, че тази поява е най-важното събития на ХХ век и то представлява прелом към едно духовно бъдеще и одухотворяване на света. Следствие от това са новите свръхсетивни общовъзприемателни способности на хората. Християнизирането на етерния свят според Щайнер трябва да се пренесе и в природата. За това отговарят новите елементарни същества. Те са представителите на етерния Христос сред елементарния свят.  

Тъй като “новите” елементарни същества след няколко години няма вече да са нови, се нуждаят от свое име. Смятам названието “Христови елементарни същества” за най-подходящо, защото с него се характеризира именно причината за възникването им и тяхното значение. Надявам се това име да се наложи.”  

1 Наред с известните елементарни същества на земята (гноми), въздуха (силфи), водата (ундини) и огъня (саламандри)
2 Страницата на този известен словенски художник и геомант е markopogacnik.com. Има негови книги на руски в интернет.
3 Рибарско селце в Хърватия, в което се развива действието на книгата
4 Изкуствено езеро в Хамбург            
 
Категория: Други
Прочетен: 1730 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 10.09.2019 13:57
Като подготовка за откриването на първото Валдорфско училище в Щутгарт от пролетта до края на 1919 г. Рудолф Щайнер изнася множество лекции за учителите, посветени на Валдорфската педагогика. Те са включени в томовете СС 293-299 (на български са преведени СС 293, 295 и 296). По същото времe в същия град Щайнер има и цикъл от лекции върху тогавашните обществени събития, осветлени от антропософска гледна точка. В три от тях също засяга педагогически въпроси.      

Откъс от първата лекция, изнесена на 11. май 1919 в Щутгарт (СС 192 “Духовнонаучно разглеждане на социалните и педагогическите въпроси”):     

“... нищо друго не би трябвало да има значение, освен чрез възпитанието и обучението да се отговори на въпроса: до каква степен трябва да развия някого като човек до четиринадесетата-петнадесетата му година? Само това означава да се мисли педагогически. Само това обаче означава и да се мисли по наистина модерен начин за образованието. А така вече не можем да подминем необходимостта да скъсаме основно и радикално със старото училищно дело и да се захванем сериозно да съобразим онова, на което трябва да научим децата до посочената възраст, с тяхното развитие. Затова следва да се създаде основа, която при наличието на добра социална воля да не бъде някаква мъглява идея за бъдещето, а да може да се приложи веднага на практика.      

Основата трябва да се постави преди всичко, като се промени цялостното обучение и проверка на учителите. Когато днес изпитват някой учител, често пъти само установяват дали знае фактите, които ако той е малко по-хитър, по-късно ще прочете в енциклопедия или справочник. Това нещо може изцяло да отпадне и така ще отпадне най-голямата част от съдържанието на сегашните учителски изпити. Защото при проверката, която следва да дойде на мястото на днешните държавни изпити, ще трябва да се констатира дали човекът, който ще се занимава с възпитанието и обучението на подрастващите, може да осъществи с тях лична активна и плодотворна връзка, дали с целия си манталитет - да използвам тази станала толкова модерна дума - може да се гмурне в душата и цялостното същество на подрастващия. Тогава той няма да бъде учител по четене, смятане, рисуване и т.н., а ще може да бъде истински ваятел на развиващия се човек.      

Това трябва да се гледа при бъдещите т.нар. изпити, които ще протичат по по-различен начин, отколкото днес - педагогическият състав наистина да може да извайва развиващия се човек. Това значи учителят да знае следното: aз трябва да преподам на човека определен материал, за да формира той чувствения си свят, който впрочем е тясно свързан с паметта, но днес това е известно на малко хора, защото повечето съвременни учени са лоши психолози. Учителят трябва да знае какво да преподава, за да се формира волята така, че с кълновете, които тя поема между седмата и петнадесетата година, да може да остане за цял живот силна. Волята се създава, когато всичко, което представляват практическите физически и художествени упражнения, се върши съобразно с оформящата се човешка същност. Човекът ще стане това, към което се насочва грижата на онзи, който му е учител. И така ще ни се изясни как можем да използваме всичко, което представлява обичайната човешка култура - езици, четене, писане. То може най-добре да се употреби в тези години, за да формира мисленето на развиващия се човек. Мисленето е най-външното нещо в човека, колкото и странно да звучи това днес и то именно трябва да се формира чрез включването ни в социалния организъм. Помислете само, че с раждането си човек не внася в света заложби за четене и писане, а те се основават върху съвместния живот на хората. И така именно заради формирането на мисленето трябва сравнително рано да започне едно разумно езиково обучение, но естествено не на езиците, които са се използвали някога, а на езиците на днешните културни народи, с които ние съжителстваме. Езиковото обучение трябва да е разумно, без граматическите недомислици, които днес се вършат в средните училища. То трябва да започне от най-ранната училищна степен.     
Също ще бъде важно да се извършва по съзнателен начин обучение, което да влияе на чувствата и свързаната с тях памет. Докато аритметиката, смятането и геометрията, от които децата при правилно преподаване могат да възприемат извънредно много, се намират по средата между мисловния и чувствения елемент, то върху чувствата действа всичко, което може да се възприеме чрез паметта. Тоест всичко, което примерно трябва да се преподава по история или като разкази от света на басните и т.н. – тук мога само да маркирам нещата.     

Също така е важно в тази възраст да се създаде особена волева култура. За това трябва да се ползва всякакви физически и художествени упражнения. Тук ще се нуждаем от нещо съвсем ново. Началото е поставено с това, което наричаме евритмия. Днес виждаме, че голяма част от физическата култура е в регрес, в упадък, но това се харесва на мнозина. Тук ние искаме да поставим нещо, което досега имахме възможност да покажем на работниците от фабриката “Валдорф-Астория” поради проявеното разбиране от страна на нашия уважаван господин Молт, което ако се преподава вместо само чисто физически гимнастически упражнения, наистина ще представлява една одушевена физическа култура. Само тя ще може да създаде такава воля, която да остане на човека доживотно, докато цялата друга волева култура има свойството да отслабва в протичането на живота поради различни случки и преживявания. Именно в тази област трябва да се подхожда рационално. Тук в обучението ще се създават връзки, за които днес никой не мисли - например между рисуването и географията. За развиващия се човек би било от огромна важност, ако има наистина разумно обучение по рисуване, като тук има например за задача да изобрази земното кълбо с планините и реките по земята от различни гледни точки, а после да нарисува дори и нещо от астрономията - планетната система и т.н. Разбира се, то трябва да се вмести в подходящата възраст, не при седемгодишните, но преди навършването на 14-15 г. Може би от 12годишна възраст това не само би било възможно, но ако стане по правилния начин, ще въздейства невероятно благотворно върху развиващия се човек.     

За формирането на душeвността и паметта е необходимо още в най-ранни години да се развива живото наблюдение над природата. Знаете, че често съм говорил по въпроса и обобщавайки някои наблюдения, съм казвал: за съжаление сред днешното градско население има много хора, които ако ги заведат на полето, няма да различат пшеница от ръж. Не са важни конкретните названия, а живото отношение към нещата. За този, който има поглед върху човешката природа, изглежда като огромна загуба, ако човек не се научи в правилното време - а развитието на човешките способности трябва да става винаги в правилното време - да различава пшениченото от ръженото зърно. Споменавам двете само като симптоматология, но това, което имам предвид, естествено е много повече.

Изложеното тук за училищното образование от гледна точка на дидактиката и педагогиката ще бъде последвано по логиката на фактите от нещо съвсем конкретно - в обучението няма да се намесва нищо, което под една или друга форма да не остане за цял живот, докато днес в него по принцип се включва само това, което кондензира в способностите. Това, което днес се прави при обучението по четене, кондензира в способността за четене, а което се прави при обучението по смятане - в способността за смятане. Но помислете как стои въпросът по отношение на нещата, които са повече свързани с чувствата и паметта - сегашните деца учат безкрайно много неща, само за да ги забравят, само за да ги нямат на разположение в живота. Бъдещото възпитание ще се отличава най-вече с това, че всичко, преподавано на детето, ще остава в човека за цял живот.”  
Категория: Други
Прочетен: 1211 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 08.09.2019 22:04
Първото Валдорфско училище отваря врати на 7. септември 1919 в Щутгарт. В началото то е било предназначено за децата на работниците от цигарената фабрика "Валдорф-Астория" на Емил Молт, просъществувала до 1929 г. На 31. юли 1919 в Германия е подписана Ваймарската конституция и немското общество е обхванато от силна воля за реформи на обществения живот. Навсякъде се извършват промени и нововъведения с надеждата, че след опустошителната война животът ще се подобри.

Собственикът на цигарената фабрика "Валдорф-Астория" Емил Молт (1876 - 1936), е бил теософ, член на Теософското общество, където установява контакт с Рудолф Щайнер. Емил Молт е един от първите фабриканти в Германия, които въвеждат в предприятието си Betriebsrat - съвет на избраници на работниците и служителите. Също така той нарежда да се изнасят общообразователни сказки пред работниците, тъй като съзнава, че има връзка между производителността на предприятието и духовното, душевно и телесно здраве на неговите работници. Един от лекторите във фабриката е Рудолф Щайнер. 

През март 1919 при заседание на работническия съвет, на което присъства и Щайнер, Емил Молт изказва идеята да се създаде училище за децата на работниците. Той моли Щайнер да поеме ръководството на училището. За реализиране на идеята Eмил Молт закупува сградата на кафенето "Уландсхьое" през май 1919.

 image            

                          Снимка на сградата от 30те години на ХХ век


Щайнер още като млад е започнал да дава частни уроци на ученици във Виена. Родителите, виждайки резултатите от тези занимания, му гласуват доверие да обучава и възпитава децата им, някои от които в тежко здравословно състояние, в продължение на години. Именно работата с поверените му ученици води до изкристализиране на възгледите на Щайнер за закономерностите в развитието на детето. Възоснова на тях той основава по-късно цялостна педагогическа система, която прилага в откритото в Щутгарт Валдорфско училище. Щайнер сам обучава първите педагози. Характерно за тази педагогика е, че тялото, душата и духът на децата се стимулират по еднакъв начин. Още от първи клас се изучават два чужди езика и никое дете не остава да повтаря. Особено се държи на художествено-творческото оформление на обучението, на връзката на общото и професионалното образование. Вместо оценки учениците получават на края на срока подробни текстови характеристики на успехите си по отделните предмети. Но най-важната особеност е т.нар. епохално обучение, при което предметите се изучават под формата на епохи. Всяка епоха продължава приблизително три седмици. Основното обучение се провежда всеки ден в първия двоен час по един и същ предмет за целия период.   

На 7. септември 1919 се е състояло тържеството за откриване на първото Валдорфско училище. Членовете на Антропософското общество, присъствали там, разказват, че тогава Рудолф Щайнер просто е сияел и е благодарил на духовните сили, бдящи над училището. Неговият ентусиазъм завладява и учителите, които с вдъхновение се залавят за новата задача.   

Първата учебна година продължава от 16. септември 1919 до 24. юли 1920. Занятията започват по-късно от откриването, защото помещенията на бившето кафене "Уландсхьое" на адрес “Каноненвег” 44 още не са готови. Началото е повече от скромно, чиновете за учениците се доставят постепенно и първите дни децата трябва да седят на столовете от ресторанта, пишейки на коленете си. Училището започва като т.нар. народно училище с oсем класа, 12 учители и 265 ученика. 191 от учениците са деца на работници във фабриката на Емил Молт, останалите имат родители антропософи. В началото Рудолф Щайнер е ръководел училището, а Мария Щайнер - неговия евритмичен отдел. Емил Молт е първият заместник-директор.  

Когато националсоциалистите идват на власт, училището е затворено, а сградата конфискувана. По време на Втората световна война тя е почти напълно разрушена от бомби. През октомври 1944 започва възстановяването на първото Валфорфско училище с постепенното добавяне на нови сгради.  

Валдорфските училища днес са най-голямата немска училищна форма в Германия, която е независима от църквата и държавата - в Германия съществуват 245 Валдорфски училища, а общо по света те са над 1100.   

Първото Валдорфско училище, отворило някога врати на хълма Уландсхьое в Щутгарт, продължава да съществува и утре чества с тържествен концерт стогодишния си юбилей:

https://www.waldorfschule-uhlandshoehe.de  
Категория: История
Прочетен: 1514 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 08.09.2019 19:53
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 4. април 1916 в Берлин и публикувана СС 167 “Съвремие и минало в човешкия дух”    

„... от 1413 г. се намираме в петата следатлантска епоха. Тя ще продължи дълго, приблизително 2160 години и ще свърши през 3573 г. Значи днес сме едва в началото на епохата и в смисъла на случващото се трябва да се развива и духовната наука. То обаче може да се разкрива само постепенно. Разбира се, големите тенденции можем да очертаем още днес. В състояние сме и да съобщим много подробности. Но доста събития ще се случат, едва когато се укрепят, усилят от съпротивата, а тя ще става все по-мощна и по-мощна. 

Днес живеем в една сравнително идеалистична, духовна епоха в сравнение с това, което предстои да дойде - тези неща ще ви станат ясни от изложеното в настоящите лекции и от това, което тепърва ще изложа. Ние живеем в края на второто християнско хилядолетие. Няма да мине много време след 2000 година и човечеството ще трябва да преживее някои странни неща, които днес постепенно се подготвят.    

Работата е, че от Изток и от Запад се формират двата полюса на развитие, които се стремят към бъдещето. На Изток все повече ще възниква един съвсем различен възглед за човека - от недрата на народа, естествено, не от средите на управляващите този източноевропейски народ, които го тласкат в грешната посока*. Това ще се случи в недалечното бъдеще. На порастващия човек ще се гледа по съвсем друг начин в сравнение с днес. Когато се роди дете, хората ще се питат какво би могло да се прояви в него. Съществува един скрит дух, който постепенно се развива в това дете и хората ще искат да разкрият загадката му. Най напред ще има някакъв култ, свързан с порастването му. Ето какво се подготвя на Изток и естествено то ще се разпространи в Европа. В резултат на това ще се развие невероятно уважение към онова, което наричаме “гениалност”, хората ще търсят гениалността. Естествено, че когато настъпи това време, ще са измрели всички онези умни педагогически глави, които днес са водещи. Тази епоха идва откъм Изтока, но това развитие ще обхване по-малката част от човечеството.    

По-голямата част от човечеството обаче ще изпита влиянието на Америка, идващо от Запад. То ще върви в съвсем друга посока, ще се развива в посока, която днес все още съдържа следи от идеализъм и има нещо симпатично в зародиша си в сравнение с предстоящото. Може да се каже, че ние в нашето време сме още в много по-добро положение спрямо бъдещето, когато западното влияние все повече ще избуява. Няма да мине много време, след като сме отбелязали 2000 година, и от Америка ще произлезе макар и не в пряка форма, но един вид забрана на каквото и да било мислене, един закон, който ще има за цел да подтисне цялото индивидуално мислене. Наченките са заложени в днешната чисто материалистична медицина, при която на душата се отрича каквото и да е въздействие и възоснова на външни експерименти човекът се третира като машина.
  Но скъпи приятели, не бива да ме разбирате погрешно, защото в тази област точно т.нар. спиритуални кръгове днес извършват много грехове. Можем да видим например как при някого идват хора, които казват: “Преминах през всякакви медицински процедури, но не се излекувах. Тогава отидох при един човек, който ми приложи изцяло духовно лечение. “И какво направи той с Вас?” “Каза ми, че в тялото ми има лоши духове и трябва да ги изгоня с молитва.”   

Бях принуден да задам въпроса, тъй като това беше именно причината да дойде съответният човек при мен: “И помогна ли Ви това?” - “Не, нещата се влошиха, много повече се влошиха.” “Е”, казах аз, “помислете в какво положение са Ви вкарали. Не вярвайте, че човекът Ви е казал нещо погрешно. Съвсем правилно  е, че във Вас е имало някакви духовни същества, които са причинили страданието Ви. Но именно защото човекът Ви е казал нещо правилно, нещо което е трябвало да признаете за правилно, то е трябвало да Ви навреди.”   

Защото представете си например как едно неспособно чираче на обущар чупи някаква машина. Това чираче е истинската причина да не работи машината. Това е действителната причина. Е, как ще я накарам да заработи пак? По метода на Вашия духовен лечител би трябвало да взема чирака, добре да го натупам и да кажа, че ако сега избяга, всичко ще бъде наред, защото той Ви е казал, че щом лошите духове избягат, Вашата машина ще бъде в изправност. Но колкото машината ще е в изправност, ако чирачето избяга, а сега тя ще трябва да се поправя със съвсем различни средства, свързани със спецификата й, толкова и Вие ще сте здрави. Дали ще премахнете духовете или не, това за Вашето оздравяване е от толкова малко значение, колкото ако натупам чирачето и то избяга или дори го оставя да гледа.” Даже мога да му разреша да гледа и пак ще мога да поправя машината. Днес се вършат много грехове, защото хората не могат да мислят особено добре. Казват само “или е това, или не е”, но тук става въпрос да се вникне наистина в нещата. Трябва да се знае, че във всяко материално нещо има духовност и само чрез разбиране на духа ще може да бъде излекувано материалното. Но точно духовното, Духа искат да го изключат от целия свят.   

Това е едното начало. Другото е, че още днес имаме машини за събиране и изваждане - това е много удобно, няма нужда вече да смятаме. И така ще стане с всичко. Няма да мине много време, няколко века и всичко ще е готово, тогава човекът вече няма да има нужда да мисли, няма да разсъждава, а ще си служи със сметачната машина. Например, пише “330 бали памук Ливерпул” - днес още това поражда някакви мисли, нали? Но след това само задвижваме сметалото и всичко е готово. И за да не се нарушава изграденото устройство на социалния живот на бъдещето, ще се приемат закони, в които няма да пише буквално, че мисленето е забранено, но които ще имат такова въздействие, че всяко индивидуално мислене ще бъде изключено.   

Това е другият полюс, към който сме се устремили. В сравнение с него днес животът въобще не е толкова неприятен. Защото ако не преминаваме една определена граница, днес още можем да мислим, нали? Разбира се, не трябва да преминаваме границата, но все пак, в определени рамки днес още ни се разрешава да мислим. Но това, за което разказах, е заложено в развитието на Запада и то ще дойде чрез развитието на Запада.   

В него трябва да се впише и развитието на духовната наука. Антропософията следва да вникне ясно и обективно в него. Тя трябва да е наясно, че това, което днес ни изглежда като парадокс, ще се случи - няколко години след 2200 година в света ще започне подтискане на мисленето в голям мащаб, в огромен мащаб. С оглед на тази перспектива трябва да работи антропософията. Тя има да разкрива толкова много неща и те ще се разкрият, така че в мировото развитие да има съответното противодействие на тези тенденции.”  

* става дума за предреволюционна Русия        
Категория: Други
Прочетен: 1232 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 05.09.2019 11:20
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 5. февруари 1918 в Берлин (СС 181 “Земната смърт и мировият живот. Антропософски дарове за живота. Необходимости на съзнанието за настоящето и бъдещето”)  

“Когато млади хора или деца преминат портата на смъртта, ни се разкрива как остава да съществува една определена връзка между тях и живите; връзка, която е от друг вид в сравнение с връзката с възрастни хора, които са починали в залеза на живота си. Между двата вида мъртви има драстична разлика. Когато губим деца, когато млади хора си отиват от нас, всъщност те не си отиват истински, а в действителност остават при нас. На ясновиждащото съзнание това се разкрива във факта, че посланията, които достигат до нас при събуждане, са съвсем ясни и живи, ако са от умрели деца или младежи. Тук връзката между останалите живи и умрелите може да се характеризира с думите: В действителност ние не сме загубили детето или младежа, те всъщност остават с нас. И то остават заради това, че след смъртта проявяват жива потребност да действат в нас при събуждането ни, да ни изпратят послания.   

Твърде странно е, но е вярно, че човекът, умрял млад, има изключително много общо с всичко, свързано със събуждането. За ясновиждащото съзнание е особено интересно, че всъщност на рано умрелите души се дължи това хората да чувстват във външния физически живот някаква богобоязливост, известна склонност към набожност. Това именно им се внушава от рано заминалите си души. Чрез посланията на тези преждевременно заминали души се действа невероятно много по отношение на набожността.   

Другояче стои въпросът при души, които си заминават възрастни. Това, което се разкрива на ясновидеца, можем да го представим така: те не ни губят, ние с душите си оставаме при тях. Забележете разликата - ние не губим младите души, те остават сред нас, докато по-възрастните души не губят нас, те вземат със себе си, така да се каже, нещо от нашите души. Това го казвам като сравнение, ако мога да сравня двете групи. Душите, умрели като възрастни, повече ни привличат към себе си, докато младите умрели биват привлечени повече от нас. Затова дори в моментите на заспиване имаме да кажем много на по-старите умрели души и можем да изтъчем нишка към духовния свят, ако станем способни да се обърнем към тях в момента на заспиване. В това отношение наистина може да се направи нещо.  

Виждаме следователно, че сме в непрекъсната връзка с умрелите и имаме един вид въпроси и отговори, едно взаимодействие с тях. За да станем способни да задаваме въпроси, тоест да се приближим към мъртвите, е подходящо следното нещо. Обикновените абстрактни мисли, произлизащи от материалния живот, могат съвсем слабо да ни приближат до мъртвите. Заминалите си, които по определен начин са били свързани с нас, страдат и от нашето разсейване с неща от чисто материалния живот. Ако обаче ние поддържаме и обгрижваме това, което може да ни свърже с тях като чувство и воля, значи се подготвяме добре да им зададем съответните въпроси, да влезем във връзка с тях в момента на заспиването. Тези връзки съществуват, предимно защото съответните мъртви са били свързани с нас, докато са били живи. Връзката по време на живота води до това, което поражда връзка и след смъртта. Разбира се, има разлика дали аз говоря равнодушно с някого или проявявам съчувствие, дали общувам с някого като с човек, когото обичам, или имам равнодушно отношение. Голяма е разликата дали бъбря с някого по време на следобедния чай или особено ме вълнува това, което има да ми каже събеседникът.   Ако създадем близки душевни връзки в живота, почиващи на чувства и волеви импулси и ако можем да задържим предимно такова емоционално отношение, интерес към душата, любопитство към отговорите, които тя ще даде, след като е преминала прага на смъртта, или може би сами имаме подтик да бъдем нещо за нея тогава, ако можем да живеем в спомени за нея, които не произлизат от представи, а от връзката с душата, тогава ще сме способни да се доближим в момента на запиване към нея.”
Категория: Други
Прочетен: 1093 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 02.09.2019 11:06
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 819436
Постинги: 456
Коментари: 15
Гласове: 6098
Календар
«  Септември, 2019  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30