Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Тук ще публикувам откъси от непреведените книги на Рудолф Щайнер, както и други тематично свързани материали, неизвестни у нас.
Автор: anthroposophie Категория: История
Прочетен: 819294 Постинги: 456 Коментари: 15
Постинги в блога от Август, 2020 г.

Откъси от биографичния сборник “Живот за Духа” (съст. Томас Майер, Базел, 2014) за Еренфрид Пфайфер (1899-1961) - антропософ, учен-химик и близък сътрудник на Рудолф Щайнер 

Преди шестнадесет години (през 1934 г.) се запознах с един водещ окултист. Той работи в област, която не е антропософска, но не е и черномагьосническа, а по-скоро спада към сивата магия; намира се на границата между светлите и тъмните сили, като е по-близо до тъмните. Този човек, който по професия беше лекар, ми съобщи следното: “Той каза, че болестта на д-р Щайнер - според изследванията, предприети от него и неговите съмишленици - се дължала на това, че д-р Щайнер пожелал да разкрие повече подробности за духовната функция на човешкото сърце, но други окултисти не са искали това да се разкрива за момента. По тази причина те призовали срещу д-р Щайнер сили, от които той не можел да се защити и затова се разболял. Тези знания, които той извоювал, се отнасят до "петата сърдечна камера". Идеята е, че в наше време в човешкото сърце стават определени промени, чрез които постепенно се развива пета сърдечна камера. В нея човекът ще притежава орган, който ще му позволява да контролира жизнените сили по по-различен начин, отколкото е възможно в момента.

Известно е, че в кръвта се извършва един вид вътрешна секреция. Открити са следи от т.нар. “супреналин“, подобен на адреналина, които говорят, че сърцето има и функцията на жлеза. Намерението на Рудолф Щайнер е било да разкрие повече подробности за свързаната с това етеризация на кръвта и за сърцето като орган с двойна физическа и духовна функция. Сърцето не е помпа, а орган, в който се създава етерно пространство, така че кръвта по-скоро се засмуква в сърцето и не се изпомпва. Рудолф Щайнер също така изтъкна колко е важно да се преобразува научната представа за сърцето като помпа. Трудно е да се предоставят външни доказателства по този въпрос. Той изисква по-задълбочено проучване; няма полза само да се цитира Рудолф Щайнер.

Във връзка с кръвообращението и движението на сърцето, Щайнер казва (в СС 350), че при някои хора сърцето не се намира на правилното място. При танцьорите, казва той, сърцето е изместено малко вдясно. Когато това се случи, човешкото същество става вътрешно по-чувствително към влиянията на своята среда. Той каза още, че съвременният човек има такъв безпорядък в кръвообращението, който му позволява да ходи на кино, без да припада. Един древен елин веднага би припаднал в киносалона заради смущаващото влияние [на филма] върху кръвообращението. 

Това погрешно схващане за сърцето като помпа е свързано и с факта, че днес имаме неправилен социален живот. Здравословният социален живот може да се развие, само когато старата концепция за помпата се преодолее и замени с правилната концепция. Следователно тази тема би трябвало да интересува и всеки, който иска да разбере социалния въпрос. Рудолф Щайнер каза, че истинското познание в тази посока ще доведе и до изобретяването на машини, които функционират в хармония с човека и няма да бъдат вредни за него. Само когато човекът разбере, че невидимото при хората е именно това, което задвижва сърцето, могат да се конструират такива истински машини и да се решат социалните проблеми... 

При по-ранен повод говорих за упражнението, дадено от Рудолф Щайнер за развиване на имагинацията: извиквате образа на кръгла сфера, след това го метаморфозирате до нейната централна точка и после го оставяте отново да се превърне в сфера. Можете да си представите концентрични кръгове, които стават все по-малки и по-малки, докато не се слеят в точка, от която след това отново се разширяват. После се опитайте да приложите това упражнение към най-външните граници на Вселената. Имате усещането как цялата Вселена с всичко, което й принадлежи, се свива към Земята и как тогава тя от своя страна се свива към центъра на сферата. След това ще почувствате центъра на собственото си сърце като център на цялата сфера. Това трябва да се преживее; няма никаква стойност, ако човек само си го представя. 

Когато правите този опит, Вие се стремите към разширяване и това, което сега се разширява, не е неизмеримата вселена, а сте Вие самите. Ако сте достатъчно обективни и силни, тогава ще срещнете Пазача на прага. И когато той Ви пусне да минете покрай него, можете да видите колко сте малки. Тази нова кръгла сфера, която се разширява, е несъвършен космос с петна, който в някои части е по-развит, отколкото в други. Това не е нещо подтискащо, а е едно обективно преживяване. Човек вижда как всичко, което е от духовно естество, излъчва, той усеща излъчващата сила и в същото време и други, тъмни пространства. Вие сте концентрирали целия създаден от Бог космос в една точка и след това оттам трябва да излъчите навън онова, което един ден ще бъде нов космос. Това е, което задвижва сърцето, придава му движение, отново се излъчва навън от него. Рудолф Щайнер смяташе да съобщи тези неща, а споменатите окултисти искаха да предотвратят това. Но той наистина ги разкри в дадена от него медитация (срв. напр. СС 317, 11. лекция или СС 264, писмо до Гюнтер Вагнер от 24.12.1903).

Същият окултист, споменат в началото, каза веднъж, когато спорехме по тези въпроси: “След смъртта на д-р Щайнер ние открихме, че ако това знание за сърдечния център не бъде оповестено, човечеството не може да бъде спасено и ще трябва да загине.” Бихте могли да наречете това сензационно откритие. Но също така може и да се каже: „Колко дълбока тайна трябва да е това, щом дори и тъмните сили трябва да я признаят?”... 

Етерният център на сърцето засмуква кръвта и след това я оставя да пулсира отново навън. Тук е мястото, където [физическата] субстанция се превръща в етерна субстанция и д-р Щайнер обяснява как формите се издигат до етерния мозък, а оттам попадат във физическия мозък, за да може той да функционира и хармонизира органите на тялото. Органите и техните функции се регулират от това, което се случва между етерното сърце и етерния мозък. Кръвта пулсира през този сърдечен мускул с кухина и вътрешен етерен център. Тя влиза в сърцето с неговите четири камери. Между втората и третата камера преминава в белите дробове, за да се регенерира, а от четвъртата отново излиза в тялото...

При всеки удар на сърцето се абсорбира определено количество субстанция, отнема се като физическо налягане и се добавя към етерната субстанция. Тя започва да се излъчва навън. Д-р Щайнер каза, че един ясновидец може да види количеството лъчение, което се издига от сърцето до мозъка и че човек би се срамувал, ако заспи в присъствието на ясновидец по време на лекция. Излъчването от това етерно сърце днес се превръща в духовен орган на възприятие. Нов сетивен орган се развива в това етерно сърце и това е единственият орган, чрез който човекът може да преживее и разпознае Етерния Христос. 
Категория: История
Прочетен: 1287 Коментари: 0 Гласове: 7
Последна промяна: 31.08.2020 18:38
Бъдещата младеж идва от напълно различни космически светове в сравнение с нас и [тази тенденция] ще се засилва. Младежта ще носи със себе си невероятна мисловна способност, една виртуозност на мисленето. Но това е и най-голямото изкушение и в същото време най-мощната ариманична атака срещу антропософията. Поради огромната лекота, с която ще се схващат антропософските понятия, тук ще има опасност нещата да заседнат в мисленето и да се развие огромнa наслада от мисленето на антропософията; ала няма да се направи преход към [езотеричното] обучение. Единственото нещо, което младите хора могат да получат, което ще ги кали, за да се справят с предстоящите събития, е да срещнат антропософията в езотеричното обучение. То е единствената основа, чрез която изучаването на антропософията може да бъде доведено до една истинска целАко антропософията се преподава като наука, става вредна. Тя никога не бива да бъде само теория, трябва да се преживява непосредствено. Ако човек я остави да бъде само едно учение, ще я убие и предаде на Ариман, господаря на смъртта. Но за хората днес е много по-удобно да мислят и да усвоят някои антропософски понятия, отколкото да се откажат от един-единствен навик. Това, което антропософията прави от нашите души, е много по-важно дори от дълбокото теоретично познаване на духовнонаучните понятия.” (предадено в разговор с Аделхайд Петерсен фон Сибел, поетеса и антропософка, основателка на клона на ААО в Дармщат). Източник: https://anthrowiki.at/Schulungsweg
Категория: История
Прочетен: 1521 Коментари: 0 Гласове: 5
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 29.6.1919 в Щутгарт (СС 192 “Духовнонаучно разглеждане на социалните и педагогическите въпроси”)  

Хората се нуждаят от открития и изобретения, това е природен закон. Но ако тези открития и особено изобретения, включително техническите, се правят от хора, които още не са навършили 40годишна възраст, тогава тези изобретения действат забавящо в общия контекст на човечеството и всъщност възпират нещо в него, преди всичко моралния му напредък. Дори и най-прекрасните открития да бъдат направени от млади хора, те няма да служат за напредъка на човечеството. Ако човек достигне до 40годишна възраст и е запазил дотогава изобретателския си дух за онова, което трябва да се случи за физическия свят, то заедно с изобретението той ще внесе и морално съдържание, тогава това изобретение ще действа морално в развитието на човечеството.  

Когато се изказва подобно твърдение, то звучи налудно за хората, тъй като те въобще не признават духовните закони. Обаче е духовен закон, че човек узрява да работи чрез изобретателската си дарба за напредъка на човечеството в духовната и особено в техническата област, чак когато достигне 40годишна възраст. Дотогава трябва да чакаме според законите на развитието на човечеството. Едва когато хората решат не само да създават разни стопански организации, а и да помислят какво трябва да култивират в духовно-душевно отношение, към какво да насочат погледа си, тогава може да се очаква спасение за човечеството.  
 
Категория: История
Прочетен: 1884 Коментари: 0 Гласове: 8
Последна промяна: 21.08.2020 19:37
Из лекция на Рудолф Щайнер, изнесена на 11.12.1910 в Мюнхен (СС 125 "Пътища и цели на духовния човек. Животът в светлината на духовната наука")  

Какво всъщност правим, когато казваме лъжа на някой човек? Ние не правим нищо друго, освен да издигнем разделителна стена между нас и него. Като му казваме една неистина, ние разкъсваме това, което би трябвало да ни свърже с него, общото познаване на някаква истина, която би следвало да живее в нашата и в неговата душа, ако нещата бяха правилни. В момента, когато произнасяме неистината, ние отказваме да признаем, че всъщност трябва да живеем с най-добрата част от себе си в Аза на другия.   

А ако завиждаме на някого, било то за способности или за друго нещо в живота, тогава съгрешаваме срещу състраданието, като не признаваме човека като това, което всъщност той би трябвало да бъде за нас, като нещо, което ни принадлежи и на чиито добродетели, дарби и щастливи моменти всъщност би трябвало да се радваме, ако наистина се чувстваме свързани с него.  

Следователно, когато завиждаме или лъжем, ние съгрешаваме срещу най-красивото в човешкия живот, срещу състраданието. И защо това се изразява по такъв интензивен начин в недоволството от тези две качества? Защото и двете качества наистина могат да ни покажат как това, което седи в душата ни, се размножава, преминава в обвивките на нашето същество и има значение за тези обвивки.  

Завистта е нещо, което за окултното наблюдение - ако такова съществува в човека - се изразява ясно в  едно много характерно устройство на астралното тяло. И един завистлив човек, макар и способен да скрие тази завист от външния свят, разкрива завистта в своето астрално тяло. Нашето астрално тяло има много специфични основни свойства. Независимо, че е различно при всеки човек и показва най-разнообразни различия при отделните хора, то все пак има определени основни качества. И ако го наблюдаваме с ясновидски поглед като аура, то има много специфични цветови характеристики. При завистливия човек цветовете избледняват критично, отслабват и потъмняват. Астралното тяло на един завистлив човек обеднява откъм сила, която той би трябвало да влее в целия си организъм.  

Ако някой има склонност да лъже, става така, че тази склонност, както и всяка отделна лъжа, се отразяват в етерното тяло.  Етерното тяло губи жизнена сила и енергия, когато човек лъже. Това може да се констатира дори и по външния вид. Колкото и странно да звучи за нашата епоха, все пак е вярно, че при хора, които много лъжат,  раните например заздравяват по-трудно при иначе идентични условия, отколкото при честни хора. Разбира се, не трябва да абсолютизираме това, възможно е да има и други причини. Но ако приемем, че всичко останало е еднакво, при хора, които много лъжат, раните се лекуват по-трудно, отколкото при тези, които са искрени. Добре е да се забелязват такива неща в живота. И те са лесно обясними. Етерното тяло на човека е истинският принцип на живота, това, което съдържа жизнените сили. Те обаче се подкопават от склонността да се лъже. По този начин етерното тяло не може да отдаде толкова жизнена сила, колкото е необходима за изцелението, ако тя му се  отнема чрез склонността да се лъже, ако то не е постоянно проникнато от онези движения, от онези състояния, които се дължат на истинността.   

Трябва да вземаме под внимание такива неща, защото така ще разберем по-добре живота в някои отношения.
Категория: История
Прочетен: 1012 Коментари: 0 Гласове: 6
Последна промяна: 17.08.2020 17:00
Кратък текст на швейцарския издател и антропософ Томас Майер по повод унгарското издание на книгата “Лекциите на Рудолф Щайнер за инкарнацията на Ариман на Запад” (“The Present Age“, 7/2020)

Бих искал да кажа няколко думи за унгарското издание на тези важни лекции на Рудолф Щайнер, тъй като първото издание излезе преди няколко години (2016г.).

Междувременно на всеки мислещ съвременен антропософ стана ясно, че въплъщението на Ариман не е въпрос на бъдеще, а че сега ние се намираме насред неговите въздействия. Т.нар. криза с коринавируса го доказа наскоро. Джеръм Адамс, висш служител в здравната администрация на Тръмп, сравнява сегашната криза с Пърл Харбър и 11. септември 2001г. Всеки познавач на истинската история знае какво означава това - поредната „изненада“ на коварния нападател. Не са нито японците, нито ислямистите; този път това е „вирусът“. За пореден път живеем в атмосфера на пълен фалш, само че сега това е фалш на трета степен, с тройна сила.

Да вдъхваме тази атмосфера в душата си - това всъщност е най-голямата опасност, с която се сблъскваме в сегашния момент. Тя инспирира дребни, материалистични, изпълнение със страх мисли, които имат голям потенциал да заразяват. Два духовнoнаучни факта за Ариман могат да ни предпазят от автоматичното и заразяващо вдишване на тази атмосфера.

1. Работата на Ариман беше сметната за необходима от добрите йерархии, които формираха човека и му поставиха еволюционната цел да развие свободата. Чрез принципите на смъртта и интелекта Аримановият дух, който произлиза от съвсем различна йерархия, трябваше да даде своя принос за постигане на еволюционната цел на добрите йерархии. Но те бяха длъжни да вземат предпазни мерки срещу свързаната с това опасност Ариман да поеме контрола над всичко. То беше направено, като боговете взеха решение да изпратят един от своите на Земята и там той да опознае и преодолее смъртта, която е непозната в духовните светове. Христос беше готов за тази жертва. Това решение на боговете трябваше да остане скрито от Ариман. Когато се случи Възкресението, той беше изненадан, както Щайнер казва буквално. Делото на Голгота постави ограничения на неговата дейност за всички идващи епохи, включително и за нашето време. Тя беше „притъпена“ веднъж завинаги. Думите на Щайнер относно това решение на боговете могат да бъдат прочетени в лекцията от 2.4.1922 г. (СС 211), на която трябва да се обърне внимание.

2. Ариман - духът, който стимулира страха - сам изпитва огромен страх. Той се страхува от човешкото мислене. Той вярва, като това вярване се корени в “една от миналото наследена грешка“, че в човешкото мислене има сила, която постепенно ще го унищожи. Това са думите, които Бенедикт казва за Ариман в последната сцена на четвъртата мистерийна драма на Рудолф Щайнер "Пробуждането на душите". 

Следователно Ариман се опитва да обърка човешкото мислене и по възможност да го заличи. Но тази загадъчна слабост на Ариман е именно силата на човека. Тя е единственото ни защитно оръжие срещу неоправданите намеси на това същество в човешката еволюция. Просто да сме добри, тоест да имаме морална сила, не му прави никакво впечатление, също както и ясновидството, което е непросветлено от мисленетоТова, което единствено поставя Ариман на мястото му днес, е Михаиловото, тоест одухотвореното мислене.

Ако вземем предвид тези две точки и винаги ги държим в ума си, можем да се справим с Ариман без страх. Да, човек може дори да се научи от него да упорства в собствените си духовни цели. Защото точно това прави Ариман по своя път с ариманичните си цели. В осма сцена на третата драма „Пазачът на прага“ Ариман признава за своите начинания, които датират от хилядолетия:

“От туй на мен не се удаде нищо, 

Земята не успях да завладея.

През вечността ще се стремя, 

додето постигна – може би – победа аз. 

Каквото неизгубено е още, 

това би трябвало да се използва.” 

Докато признава това, той покрива ушите на Щрадер, който е с него. Ние, учениците на Духа, трябва да слушаме с отворени уши. Безусловната ариманична надежда естествено е в кулминацията си в момента на неговото въплъщение. Тази надежда характеризира ариманичната атмосфера на споменатото по-горе съвремие; тя го прониква изцяло. Едно отражение, един контра-образ на тази ариманична надежда за победа е безнадеждността на много съвременници и тя не е нищо друго, освен ариманично отражение в душите им. 

Ако човек знае за основното ограничение, поставено върху ефективността на Ариман (вж. т.1), както и за страха му от чистото, духовно мислене (т.2), то тогава страшното отражение също може да бъде разсеяно от човешките души.

С тази надежда нека унгарското издание на тези лекции на Рудолф Щайнер, толкова важни и актуални в момента, да достигне до многобройни унгарски читатели, които са надарени с духовна смелост.

Томас Майер, Арлесхайм, 1. юли 2020 г.

Категория: История
Прочетен: 1250 Коментари: 0 Гласове: 7
Последна промяна: 16.08.2020 15:32
В България винаги са се възлагали големи надежди на младите хора, учили в чужбина. Някога те са се връщали в България, за да участват във войните, които е водила страната ни. Оставяли са ярки следи в стопанския и културния живот на България. Такива са основателят на АД “Гранитоид” Георги Атанасов, хидроинженерът Иван Иванов, прокарал Рилския водопровод, архитектът Дабко Дабков, проектирал най-красивите сгради на Варна. Прави ли са тези, които очакват от днешните български студенти, учещи на Запад, да постигнат същите успехи като предшествениците си? И по-важното, в състояние ли са образователните системи на Запада да създадат специалисти от такъв машаб, каквито е имало в края на XIX и началото на ХХ век? 

Някога Рудолф Щайнер беше нарекъл университетите “казарми за Духа”. След стартирането на т.нар. “Болонски процес” за привеждане на висшето образование в Европа към еднаквост, за мен отговорът на последния въпрос възоснова на личния опит е отрицателен - въпреки писанията на нашите астролози, политолози и пр. капацитети. 

По-долу публикувам с незначителни съкращения статията на Патрик. Дж. Денийн, политолог и преподавател от 19 години в елитни американски университети, който рисува много точен портрет на съвременния западен студент. Наблюденията му са върху студентите, на които е преподавал в САЩ, но те описват поразителни точно и студентите в европейските страни, намиращи се западно от бившата Желязна завеса (https://www.mindingthecampus.org/2016/02/02/how-a-generation-lost-its-common-culture/).    

Моите студенти са невежи. Те са изключително мили, приятни, надеждни, най-вече честни, добронамерени и абсолютно благоприлични. Но мозъкът им е до голяма степен празен, лишен от основните познания, които биха могли да имат в резултат на изучаването на собствения си произход и дарбите на предното поколение. Те са кулминацията на западната цивилизация, която е забравила почти всичко за себе си и по този начин е постигнала съвършено безразличие към собствената си култура.  

Достъпът до университетите, в които съм преподавал - Принстън, Джорджтаун и сега Нотр Дам - е труден. Студентите в тези институции правят това, което се изисква от тях: вземат си изпитите, знаят точно какво е необходимо, за да получат отлична оценка във всеки курс (което означава, че рядко си позволяват да се въодушевят или съсредоточат върху всеки предмет); пишат отлични резюмета. Отнасят се с внимание и топлота към по-възрастните, а към връстниците си спокойно и непринудено. Уважават многообразието (без да имат и най-малката представа какво е това) и са специалисти в умението да не дават оценка - поне публично. Те са каймакът на своето поколение, господарите на Вселената, поколение, което живее в очакване да управлява Америка и света.  

Обаче им задайте няколко основни въпроса за цивилизацията, която ще наследят и бъдете готови да видите как отклоняват панически погледа си. Кой е воювал в Пелопонеската война? Кой е бил учител на Платон и на кого е преподавал той? Как е умрял Сократ? Вдигнете ръка, ако сте чели и “Илиада”, и “Одисея”! “Кентърбърийски разкази”? “Изгубеният рай”? “Божествена комедия”? Кой е бил Савел от Тарс? Какви са били 95-те тези, кой ги е написал и какво се е случило в следствие на това? Защо е важна Магна харта? Как и къде е умрял Томас Бекет? Кой е Гай Фокс и защо има ден, кръстен на него? Какво е казал Линкълн във втората си встъпителна реч като президент? А в първата? Какво ще кажете за третата? Какво представляват “федералистките документи”?

Някои студенти вероятно знаят отговора на част от тези въпроси, най-често поради необичайния си избор на курс или странния, старомоден учител, който им се е паднал. Ала на повечето млади хора това не е било преподавано. В най-добрия случай те притежават случайни познания, но иначе са царе на системното незнание. Не е тяхна вината за повсеместното невежество по отношение на западната и американска история, цивилизация, политика, изкуство и литература. Те са научили точно това, което сме поискали от тях - да бъдат като мухи-еднодневки, да живеят в едно мимолетно настояще.

Невежеството на нашите студенти не е провал на образователната система, а увенчава нейните “постижения”. Усилията на няколко поколения философи, реформатори и експерти в областта на обществената политика, за които нашите студенти (а и повечето от нас) не знаят нищо, се обединиха, за да създадат едно поколение от невежи. 

Пълното невежество на нашите студенти не е просто случайност или злощастен резултат, който можем да поправим, ако назначим по-добри преподаватели или оптимизираме списъците на задължителната литература в училището. То е следствие от избора на цивилизацията ни да се самоубие. Краят на историята за нашите студенти означава край на историята за Запада...

Изпаднахме в лошия и безспорен навик да мислим, че образователната ни система е повредена, но тя работи на пълни обороти. Нейна цел е културната амнезия, липсата на любопитство, свободни индивиди без история и образователни цели, съставени от процеси без съдържание и объркващи фрази - „критично мислене“, „разнообразие“, „социална справедливост“ и „културна компетентност“.

Нашите студенти са плод на системните опити да се произведат индивиди без минало, за които бъдещето е напълно чуждо, безкултурни числа, които могат да живеят навсякъде и да извършват всякакъв вид работа, без да се питат за смисъла или целите й и представляват усъвършенствани инструменти за една икономическа система, награждаваща „гъвкавостта“ (географска, междуличностна, етична).

В един такъв свят това да притежаваш култура, история, наследство, да си свързан с дадено място и конкретни хора, със специфични форми на благодарност и признателност (а не обобщена и лишена от корените си ангажираност към „социалната справедливост”), да имаш силен набор от етични и морални норми, които слагат ясни граници на това, което човек трябва да прави или не (освен, че са и оценяващи), представлява само пречка и недостатък.

Независимо от специалността или предмета, основната цел на съвременното образование е да изпили остатъците от всякакви културни или исторически особености и идентичност, които евентуално все още са залепнали за нашите студенти, да ги превърне в перфектните служители в смисъла на съвременната политика и икономика, която наказва онзи, който изпитва сериозно чувство на дълг към нещо. Усилията най-напред да се насърчи „мултикултурализма“ бяха знак за волята да се разшири дадено културно наследство, докато настоящата мода на „многообразието“ сигнализира за последователното обвързване с неудържима хомогенизация и опростачаване.

Преди всичко един от най-общите уроци, които получават студентите, е истинският край на образованието: единственото съществено знание е това, че познаваме себе си като радикално автономни в рамките на цялостна глобална система с общ ангажимент за взаимно безразличие. Нашият ангажимент за взаимно безразличие е това, което ни свързва като глобални хора. Всякакви остатъци от обща култура биха попречили на тази основна директива: общата култура би означавала, че споделяме нещо по-силно, едно наследство, което не сме създали ние и набор от ангажименти, които предполагат ограничения и преданост към нещо конкретно.

Древната философия и практика са възхвалявали като отлична форма на управлението републиката - res publica - предаността към неща, които споделяме заедно. Вместо това ние създадохме първата в света res idiotica - от гръцката дума idiotes, което означава „частно лице“. Нашата образователна система произвежда самовлюбени, самостоятелни азове, чийто единствен обществен ангажимент е липсата на обвързаност с общата култура и споделената история. Те са перфектните кухи съдове, възприемчиви и послушни, без никаква реална задълженост или преданост...

Обичам студентите си - като всяко човешко същество те имат огромен потенциал и страхотни дарби, които да дадат на света. Но ми е мъчно за тях, защото това, което им се полага, не им е било дадено. В най-добрите ни дни виждам техния копнеж и мъка и знам, че вроденото им човешко желание да знаят кои са, откъде са дошли, къде трябва да отидат и как трябва да живеят, ще се проявява винаги. Но дори и в онези по-добри дни, няма как да не се надявам, че светът, който са наследили - свят без наследство, без минало, бъдеще или загриженост - е на път да се разпадне и че това ще бъде истинското начало на истинското образование.

Категория: История
Прочетен: 1415 Коментари: 0 Гласове: 8
Последна промяна: 10.08.2020 09:18
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 819294
Постинги: 456
Коментари: 15
Гласове: 6097
Календар
«  Август, 2020  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31